Защо трябва да ме е грижа как изглеждам на тази възраст? – Историята на една българка, която разбуни социалните мрежи
– Госпожо, позволете ми да Ви предложа нашия нов серум против бръчки! – гласът на младата консултантка ме пресрещна още преди да стигна до гейта на летище София. Бях изтощена след тридневна командировка в Пловдив, с куфар в едната ръка и чанта с документи в другата. Погледнах я – едва ли беше по-голяма от дъщеря ми, а в очите ѝ проблясваше онзи фалшив ентусиазъм, който се учи по обученията за продажби.
– Благодаря, не се интересувам – отвърнах рязко, но тя не се отказа.
– Но вижте, нашият серум е специално за жени във Вашата възраст! Помага за заличаване на фините линии и връща младежкия вид…
В този момент нещо в мен се пречупи. Чух собствения си глас, но сякаш говореше някой друг:
– А защо трябва да ме е грижа как изглеждам на тази възраст? Защо всички очакват от мен да се срамувам от бръчките си?
Консултантката се смути, а аз усетих как хората около нас се обръщат. В този миг осъзнах, че не съм ядосана само на нея – бях ядосана на всички онези години, в които съм се опитвала да се вместя в чужди представи за красота.
Върнах се у дома късно вечерта. Мъжът ми, Иван, ме посрещна с усмивка, но забелязах как погледът му се плъзна по лицето ми. Дали и той виждаше само умората и бръчките?
– Всичко наред ли е? – попита той.
– Просто съм изморена – отвърнах и се затворих в банята. Погледнах се в огледалото. Видях майка си – същите линии около очите, същата решителност в погледа. Спомних си как тя винаги казваше: „Красотата е като хляба – ако е само за показ, бързо мухлясва.“
На следващата сутрин дъщеря ми, Петя, дойде при мен с телефона си.
– Мамо, видя ли какво пишат във Фейсбук? Някаква жена е написала пост за това как ѝ е писнало да ѝ натякват за бръчките… Всички споделят!
Погледнах екрана и осъзнах, че това беше моят пост. В нощта след летището бях написала:
„Защо трябва да ме е грижа как изглеждам на 48? Защо всяка реклама ми казва, че трябва да изглеждам млада? Аз съм майка, съпруга, приятелка, професионалист. Бръчките ми са белези от смях, болка и живот. Не ги крия.“
Постът беше споделен стотици пъти. Коментарите бяха бурни:
„Браво! Най-после някой го каза!“
„Ама все пак жената трябва да се поддържа…“
„Това е оправдание за мързел!“
„Истинската красота няма възраст.“
Вечерта телефонът ми звънна – майка ми.
– Марио, чух какво си написала. Гордa съм с теб. Но знаеш ли, хората винаги ще говорят. Важно е ти как се чувстваш.
Сълзи напълниха очите ми. Спомних си как като малка я гледах как се гримира пред огледалото и си мислех, че е най-красивата жена на света – не защото нямаше бръчки, а защото беше силна.
На следващия ден в офиса колежката ми Силвия ме поздрави:
– Мария, ти си герой! Всички говорят за теб. Но шефът не бил доволен – казал, че това не било „добра реклама“ за фирмата.
Почувствах се разкъсана между гордостта и страха. Ще загубя ли работата си заради един пост? Вечерта Иван ме прегърна:
– Не се тревожи за шефа ти. Ти направи нещо важно. Петя те гледа и учи от теб.
Дни наред спорехме вкъщи – дали жената има право да остарява спокойно? Или трябва винаги да се стреми към невъзможния идеал?
Една вечер Петя седна до мен:
– Мамо, страхувам се да остарея… Всички казват, че жените губят стойност с годините.
Прегърнах я силно:
– Не вярвай на това. Стойността ти не зависи от бръчките ти. Ти си повече от външността си.
Седмици по-късно все още получавах съобщения – някои подкрепящи, други обидни. Но вече не ме болеше толкова. Бях започнала да приемам себе си такава, каквато съм.
Сега стоя пред огледалото и виждам не просто лице с бръчки – виждам жена, която е преживяла много и има какво да даде на света.
Питам се: Защо обществото ни все още вярва, че жената трябва да изглежда млада на всяка цена? Кога ще започнем да ценим истинската красота – тази отвъд кожата?