„Защо тя, а не аз?“: История за несправедливостта в семейството на Иванови

– Мамо, защо винаги тя? – гласът ми трепереше, докато гледах майка ми право в очите. В ръцете ѝ още държеше папката с документите за новия апартамент на Мария, сестра ми. Бяхме в кухнята, а въздухът между нас беше толкова гъст, че можех да го режа с нож.

– Недей така, Деси – каза тя тихо, без да ме погледне. – На Мария ѝ е по-трудно сега. Ти си по-силна.

Стиснах зъби. Колко пъти бях чувала това? Че съм по-силната, по-отговорната, тази, която не се оплаква. А всъщност вътре в мен бушуваше буря от гняв и обида. Защо винаги трябваше да бъда тази, която се справя сама?

Върнах се в стаята си и затворих вратата. През стената чух смеха на Мария и майка ми. Сестра ми беше дошла да вземе ключовете за новия си дом – подарък от мама. Аз? Аз живеех под наем в една гарсониера в Люлин, където всяка зима тръбите замръзваха, а хазяйката ме гледаше накриво, ако закъснея с наема.

Спомних си детството ни. Как винаги деляхме всичко – играчките, дрехите, дори вниманието на мама. Но с годините нещата се промениха. Мария беше по-емоционална, по-уязвима. Аз бях „силната“. Когато татко почина, аз бях тази, която държеше мама за ръка на погребението. Аз се отказах от университета заради парите и започнах работа в супермаркета до нас. Мария остана да учи в Софийския.

– Деси, не бъди зла – каза ми веднъж баба. – Мама ти вярва най-много.

Но какво значеше това? Че трябва да се примиря с всичко? Че любовта на майка ми към мен е само доверие, а към Мария – грижа и подкрепа?

Вечерта Мария дойде при мен.

– Знам, че ти е гадно – каза тя и седна на леглото ми. – Но не съм искала да те нараня.

– Не си виновна ти – отвърнах студено. – Просто… боли ме.

Тя замълча. После прошепна:

– Мама се страхува за мен. Мисли, че ти ще се оправиш винаги.

– Ами ако не мога? Ако един ден просто не издържа?

Мария ме прегърна. За първи път от години плаках пред нея.

Следващите дни минаха като в мъгла. На работа бях разсеяна, вкъщи – тиха. Майка ми се опитваше да говори с мен, но аз я отбягвах. Един ден тя ме настигна пред блока.

– Деси, спри! Моля те…

Обърнах се. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Не исках да те нараня – каза тя. – Просто… страх ме е да не изгубя Мария. Ти си ми опората.

– А аз кой ще ми бъде опора? – попитах тихо.

Тя се разплака. Прегърна ме силно и за първи път усетих колко е крехка.

– Прости ми…

В този момент разбрах – понякога родителите ни обичат по различен начин. Не защото искат да ни разделят или да ни наранят, а защото и те са хора със своите страхове и слабости.

Но болката остана. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Ще мога ли някога да простя напълно? Ще спре ли някога да ме боли?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една майчина грешка да се прости?