Завръщане в родния град: Среща с миналото, която преобърна живота ми

– Не мога да повярвам, че отново съм тук – мислех си, докато автобусът спираше на малката автогара в Калофер. Дъждът барабанеше по прозореца, а сърцето ми туптеше така, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми. Беше минало повече от десетилетие, откакто напуснах този град – с куфар в ръка и обещание никога да не се върна. Но ето ме – сега, на 34, с повече бръчки и по-малко илюзии.

– Добре дошъл у дома, Иване – прошепнах си, докато слизах и усещах влажната миризма на кал и липи. Въздухът беше различен – по-чист, по-остър, сякаш можеше да пререже спомените ми на две. Вървях по калдъръмената улица към къщата на майка ми. Тя не беше ме виждала от години – след онзи скандал заради баща ми и наследството. Сестра ми Деси ми беше писала само веднъж: „Мама остаря, Иван. Не чакай твърде дълго.“

Вратата се отвори още преди да почукам. Майка стоеше на прага – по-ниска, с побеляла коса и очи, в които се четеше едновременно радост и страх.

– Иванчо…

Гласът ѝ трепереше. Прегърнах я силно, усещайки колко е крехка. В този миг всички думи за вина и прошка увиснаха между нас като тежък дъжд.

– Мамо… Извинявай…

Тя само поклати глава и ме въведе вътре. Къщата миришеше на печени чушки и стари книги. Всяка вещ беше на мястото си – сякаш времето тук не беше мръднало.

На другия ден излязох да се разходя из града. Всичко изглеждаше по-малко – училището, където за първи път целунах Мария; реката, където ловяхме риба с баща ми; кафенето на площада, където всички знаеха всичко за всеки.

Седнах на една пейка до реката и затворих очи. Спомних си Мария – смяхът ѝ, косата ѝ, която ухаеше на ябълки. Бяхме млади и глупави. Обещах ѝ, че ще се върна за нея… но не го направих.

– Иван?

Гласът ме прониза като ток. Отворих очи – пред мен стоеше тя. Мария. По-красива от всякога, но с тъга в погледа.

– Мария…

– Не вярвах, че ще те видя пак – каза тя тихо.

– И аз не вярвах…

Настъпи неловко мълчание. Забелязах златен пръстен на ръката ѝ.

– Омъжена си?

Тя кимна.

– За Пламен. Имаме син – Петър. На дванайсет е вече.

Усетих как нещо ме стяга в гърдите.

– Радвам се за теб…

– А ти? Какво правиш в София? Оженил ли си се?

Поклатих глава.

– Работя много. Живея сам… Не съм намерил време за семейство.

Тя се усмихна тъжно.

– Винаги бягаше от това, което те плаши.

Думите ѝ ме удариха право в сърцето. Исках да ѝ кажа толкова много – за самотата, за вината, за това как всяка вечер си мислех за нея. Но само замълчах.

– Знаеш ли… – започна тя тихо – …понякога си мисля какво щеше да стане, ако беше останал.

– Аз също…

В този момент до нас се приближи момче с тъмни очи и рошава коса.

– Мамо, кой е този чичко?

Мария се усмихна и ме представи:

– Това е Иван – стар приятел на мама.

Петър ме погледна любопитно.

– И ти ли си ловил риба тук?

Усмихнах се:

– Да, много пъти. Даже веднъж улових най-големия шаран в реката!

Момчето се засмя и избяга към водата.

Мария ме погледна сериозно:

– Иван… има нещо, което трябва да знаеш.

Сърцето ми заби лудо.

– Какво?

Тя се поколеба, после прошепна:

– Петър е твой син.

Светът спря да се върти. Не можех да повярвам на ушите си.

– Какво?! Защо не ми каза досега?

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Опитвах се да те намеря… Писах ти писма, но ти никога не отговори. После Пламен поиска да го осинови… Не знаех какво да правя. Бях сама и уплашена.

Стоях като вцепенен. Всички години самота, всички пропуснати моменти…

– Мога ли… мога ли да го опозная?

Тя кимна:

– Но трябва да бъдеш честен с него. И със себе си.

В следващите дни започнах да прекарвам време с Петър – разказвах му истории за реката, учех го да лови риба, показвах му как се правят хартиени лодки. Виждах себе си в очите му – същият инатлив поглед, същият смях. Но най-трудното беше разговорът с Пламен.

Една вечер той ме намери на площада.

– Иван… знам всичко. Мария ми каза. Не съм ти враг. Петър е мой син по документи… но ако искаш да бъдеш част от живота му, трябва да го заслужиш.

Погледнах го право в очите:

– Ще направя всичко възможно да наваксам изгубеното време.

Той кимна мълчаливо и си тръгна.

Вечерта седнах до майка ми на верандата. Тя ме хвана за ръката:

– Понякога животът ни връща там, откъдето сме избягали най-много… за да ни даде втори шанс.

Погледнах към звездите и си помислих: Дали ще имам сили да простя на себе си? Дали някога ще мога да бъда баща на Петър така, както той заслужава?

А вие… бихте ли простили? Бихте ли имали смелостта да започнете отначало?