Жертвата на баба Мария: Непредвидените последици от носенето на детето на дъщеря ѝ
„Мамо, не знам какво да правя повече…“ — гласът на Катя трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива от болка. Бяхме говорили за това толкова пъти, но всеки път беше същото — безплодие, разочарование и сълзи. Катя и съпругът ѝ Иван се опитваха да имат дете от години, но без успех. Лекарите не можеха да дадат обяснение, а времето минаваше.
„Катенце, ще намерим начин,“ казах аз, опитвайки се да звуча уверено. Но истината беше, че и аз не знаех какво да правя. Докато не ми хрумна една идея — нещо, което никога не бих си помислила, че ще предложа.
„Ами ако аз… ако аз стана сурогатна майка за вас?“ — думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра. Настъпи тишина от другата страна на линията.
„Мамо… ти сериозна ли си?“ — Катя звучеше шокирано.
„Да, Катенце. Ако това е единственият начин да имате дете, аз съм готова.“
След този разговор всичко се промени. Започнахме процеса с лекарите и адвокатите. Беше сложно и изискваше много време и усилия, но в крайна сметка всичко беше уредено. Бях готова да нося детето на дъщеря си.
Първите месеци минаха безпроблемно. Чувствах се добре и бях щастлива, че мога да помогна на Катя и Иван. Но с времето нещата започнаха да се усложняват. Хормоните ми играеха лоши шеги и често се чувствах раздразнителна и емоционална.
Една вечер, докато седяхме на вечеря, Иван направи коментар за това как трябва да внимавам с храната си, за да не навредя на бебето. В този момент нещо в мен избухна.
„Не ми казвай какво да правя! Аз правя това за вас! Аз нося вашето дете!“ — извиках аз, а сълзите започнаха да текат по лицето ми.
Катя ме погледна с ужас в очите си. „Мамо, моля те…“
„Извинявай,“ прошепнах аз, осъзнавайки колко несправедливо беше това към тях. Но напрежението беше твърде голямо.
С времето започнахме да се отдалечаваме един от друг. Катя и Иван се страхуваха да говорят с мен за бебето, а аз се чувствах самотна и неразбрана. Бяхме семейство, но сякаш бяхме на различни планети.
Когато най-накрая настъпи денят на раждането, всички бяхме изтощени емоционално. Раждането мина добре и когато чух първия плач на внучката си, сърцето ми се изпълни с любов и гордост. Но веднага след това ме обзе чувство на празнота.
След като излязох от болницата, нещата не станаха по-лесни. Катя и Иван бяха щастливи с новороденото си дете, но аз се чувствах изоставена. Бях дала всичко от себе си за тяхното щастие, но в процеса загубих част от себе си.
Една вечер седнахме всички заедно и решихме да поговорим открито за чувствата си. „Мамо,“ започна Катя със сълзи в очите, „не знам как да ти благодаря за това, което направи за нас.“
„Не ми трябва благодарност,“ казах аз тихо. „Искам само да бъдем семейство отново.“
Тази вечер беше началото на нашето възстановяване като семейство. Започнахме да прекарваме повече време заедно и постепенно раните ни започнаха да зарастват.
Но все още понякога се питам: дали направих правилния избор? Дали жертвата ми беше твърде голяма? И дали някога ще мога напълно да се възстановя от това? Може би никога няма да намеря отговорите на тези въпроси, но знам едно — любовта към семейството ми е по-силна от всичко.