„Чувствах се като изгубено кученце, а ти си тръгна“

Беше хладен есенен следобед, когато забелязах, че синът ми, Иван, липсва от къщата. Листата падаха, създавайки килим от оранжево и кафяво на земята. Извиках името му, но нямаше отговор. Паниката започна да ме обзема, докато търсех всяка стая, всеки ъгъл на дома ни. Накрая реших да проверя задния двор.

Докато обикалях двора, сърцето ми биеше силно в гърдите. Вятърът шумолеше през дърветата, а звукът на далечния трафик изпълваше въздуха. Приближих се до оградата и забелязах малка фигура, сгушена зад храстите. Беше Иван. Седеше на студената земя, с колене прибрани към гърдите и лице заровено в ръцете си.

„Иване?“ извиках тихо, опитвайки се да не го изплаша. Той не отговори. Приближих се и видях, че трепери от плач. Малкото му тяло се тресеше с всяко вдишване.

„Иване, миличък, какво има?“ попитах с тревога в гласа си. Най-накрая ме погледна, очите му бяха зачервени и подути от плач. Гледката на лицето му, покрито със сълзи, разби сърцето ми.

„Чувствам се като изгубено кученце,“ прошепна той между сълзите. „А ти си тръгна.“

Думите му ме удариха като гръм от ясно небе. Нямах представа, че се чувства така. Седнах до него на студената земя, обгръщайки го с ръце в опит да му дам малко утеха.

„Иване, много съжалявам,“ казах с треперещ глас. „Не знаех, че се чувстваш така. Моля те, кажи ми какво става.“

Той пое дълбоко дъх и започна да говори, гласът му едва се чуваше. „Чувствам се сякаш вече не ти пука за мен. Винаги си зает с работа или телефона си. Никога нямаш време за мен.“

Сълзи напълниха очите ми, докато слушах думите на сина си. Беше прав. Бях толкова погълнат от собствения си живот, че го бях пренебрегнал. Осъзнаването беше като удар в стомаха.

„Много съжалявам, Иване,“ казах с разтреперан глас. „Никога не съм искала да те накарам да се чувстваш така. Обичам те повече от всичко на този свят.“

Той ме погледна с надежда и съмнение в очите си. „Наистина ли го мислиш?“

„Да, наистина,“ отговорих твърдо. „Обещавам да се постарая повече. Ще отделям повече време за теб.“

За момент изглеждаше, че нещата може да се подобрят. Но обещанията са лесни за даване и трудни за спазване. С времето животът отново се намеси. Работните ангажименти се увеличиха и телефонът ми стана постоянен разсейващ фактор.

Поведението на Иван също се промени. Той стана по-затворен и прекарваше повече време сам в стаята си. Живото и щастливо дете, което познавах, сякаш избледня пред очите ми.

Една вечер, след още един дълъг работен ден, се прибрах вкъщи и открих стаята на Иван празна. Паниката ме обзе отново, докато търсех из къщата и двора. Този път не беше зад храстите или близо до оградата.

Намерих го в парка на улицата, седнал сам на люлката и гледащ към земята. Когато ме видя да се приближавам, не изтича към мен и не извика името ми. Просто седеше там, изглеждайки победен.

„Иване,“ извиках тихо, докато се приближавах към него. Той не отговори.

„Иване, моля те, говори с мен,“ помолих го.

Най-накрая ме погледна с очи пълни със скръб и примирение. „Обеща,“ каза просто.

И в този момент осъзнах, че някои обещания са твърде важни за нарушаване. Но беше твърде късно. Щетите вече бяха нанесени.

Иван никога не се възстанови напълно от това чувство на изоставяне. Връзката ни остана напрегната и връзката, която някога споделяхме, никога не беше същата.

Докато седя тук сега и размишлявам върху онзи хладен есенен следобед, не мога да не изпитвам дълбоко чувство на съжаление. Ако само бях спазила обещанието си, ако само бях отделила повече време за него, може би нещата щяха да бъдат различни.

Но животът не винаги ни дава втори шансове.