Между двама огъня: Как разводът на родителите ми разкъсва семейството ми и дъщеря ми

– Не може така, Мария! – гласът на майка ми, Катя, трепереше от възмущение, докато държеше Елица в скута си. – Всяка събота идваш при мен, а при баща ти ходиш само веднъж месечно! Това не е справедливо!

Стоях в средата на хола ѝ, стиснала зъби, докато баща ми – Иван – звънеше за трети път по телефона. Знаех, че ако не вдигна, ще пише съобщение: „Кога ще доведеш детето? Не съм я виждал от две седмици!“

Понякога си мисля, че ако можех да върна времето назад, бих направила всичко различно. Не бих позволила на родителите ми да превърнат внучката си в арена за битките си. Но тогава бях само дете, когато те се разведоха. Сега съм майка – и отново съм в центъра на тяхната война.

– Мамо, моля те… – опитах се да запазя спокойствие. – Не става въпрос за справедливост. Просто Елица е малка, трудно ѝ е да сменя обстановката толкова често.

– Глупости! – прекъсна ме тя. – Като беше малка, и теб те водехме навсякъде. Не си се оплаквала тогава!

В този момент Елица се разплака. Прегърнах я и я занесох в другата стая. Сърцето ми се сви – не исках тя да усеща напрежението между мен и майка ми. Но как да го избегна? Всеки път, когато я водех при баща ми, майка ми се обиждаше. Когато отказвах на баща ми, той ме обвиняваше, че го лишавам от радостта да бъде дядо.

– Мария, кажи ми честно – прошепна майка ми по-късно същата вечер, докато миехме чиниите. – Той ли ти влияе? Знам го аз Иван какъв е… Винаги е бил егоист.

– Не е така – отвърнах тихо. – Просто и двамата искате да сте част от живота ѝ. Но не разбирате, че така я обърквате.

Тя млъкна, но видях как очите ѝ се насълзиха. В този момент осъзнах колко дълбоки са раните ѝ от развода. За нея това не беше просто борба за внучката ѝ – беше битка за признание, за любов, която може би никога не е получила от баща ми.

На следващия ден бях при баща ми. Той беше подготвил цялата къща – балони, играчки, дори нова люлка в двора.

– Виждаш ли? – усмихна се гордо той. – Тук Елица ще бъде щастлива! А майка ти… тя винаги е била прекалено строга.

– Тате… – започнах колебливо. – Не мислиш ли, че прекаляваш? Тя е само на две години. Не разбира защо трябва да бъде тук един ден, а на другия там.

– Ти не разбираш! – прекъсна ме той. – Цял живот се боря да докажа, че мога да бъда добър баща… и сега добър дядо. Не ми я отнемай!

В този момент осъзнах: родителите ми не воюваха заради Елица. Те воюваха един с друг чрез нея. И аз бях мостът между тяхната болка и бъдещето на дъщеря ми.

Вечерта седнах с мъжа си Георги на терасата.

– Не мога повече така – признах му със сълзи в очите. – Чувствам се като заложник между двама огъня. Ако дам повече време на единия, другият страда… А Елица усеща всичко това.

Георги ме прегърна.

– Може би трябва да поговориш с тях открито. Да им обясниш как се чувстваш ти… и какво причиняват на детето.

– Опитвала съм… Всеки път разговорът завършва със скандал или обиди.

– Ами ако ги събереш заедно? Да поговорите тримата? За Елица?

Самата мисъл ме ужасяваше. Последният път, когато ги видях заедно на една маса, беше на абитуриентския ми бал… и тогава пак се скараха пред всички гости.

Но нямах избор.

Следващата седмица ги поканих у дома. Сърцето ми биеше лудо, докато чаках да дойдат. Майка ми пристигна първа – с торта и подарък за Елица. Баща ми закъсня петнайсет минути и донесе огромен плюшен мечок.

– Здравейте – казах тихо. – Моля ви… седнете.

Те се спогледаха напрегнато.

– Искам да поговорим за Елица – започнах с треперещ глас. – Обичате я и двамата… Но вашето съревнование я обърква и наранява мен.

Майка ми стисна устни.

– Аз само искам най-доброто за нея!

Баща ми кимна.

– И аз също! Но не мога да понеса мисълта, че ще израсне без мен… както ти израсна без баща си след развода.

В този момент избухнах:

– Аз израснах с двама родители, които постоянно се караха! Не искам това за дъщеря си! Моля ви… ако ме обичате, спрете да се борите чрез нея!

Настъпи тишина. Майка ми избърса сълза. Баща ми наведе глава.

– Може би си права… – прошепна той.

– Ще опитаме… – добави майка ми тихо.

Не вярвах напълно на обещанията им. Но поне за миг усетих надежда.

Сега всяка седмица планирам срещите им с Елица предварително и настоявам да уважават границите ни. Понякога пак има напрежение… но вече знам: трябва да защитавам детето си от чуждите битки.

Питам се: Колко още деца в България страдат между огъня на разведените си родители? Как можем да сложим край на този омагьосан кръг? Ще чуя ли някога истинско примирие в нашето семейство?