Когато казаха, че Мария не е достатъчно красива за мен – моята битка за любов в свят, пълен с предразсъдъци

– Виж го бе, Димитре, ти си хубав мъж, а тя… – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята като нож. Седях срещу нея, стиснал чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Мария беше в другата стая и сигурно чуваше всяка дума. – Можеше да си намериш по-хубава жена. Какво ще кажат хората?

Тези думи ме разкъсваха отвътре. Не за първи път ги чувах – не само от майка ми, но и от приятели, съседи, дори колеги на работа. Всички сякаш имаха мнение за това как трябва да изглежда жената до мен. А Мария… Мария беше всичко за мен. Тя беше топлината в студените дни, смехът след тежък ден и рамо, на което можех да се облегна, когато светът ми се срутваше.

Запознахме се в университета във Велико Търново. Тя беше скромна, с големи кафяви очи и коса като кестен. Не беше от онези момичета, които привличат погледите с външност – но имаше нещо в начина, по който говореше и се усмихваше, което ме караше да забравя всичко останало. Влюбих се в нея още първия месец.

Първите години бяхме щастливи. Живеехме под наем в малка гарсониера в квартал „Бузлуджа“, брояхме стотинките за хляб и сирене, но бяхме заедно. После дойде моментът да я запозная с родителите си. Майка ми я изгледа от глава до пети и още тогава видях сянката на неодобрението в очите ѝ.

– Можеше да си намериш по-хубава – повтори тя и след първата ни среща.

С времето коментарите зачестиха. Баба ми веднъж прошепна на ушенце: „Тя е добра жена, ама не е красавица.“ Приятелите ми започнаха да се шегуват:

– Димо, как така ти – най-готиният от компанията – се хвана с такава обикновена?

Смях се с тях, уж на шега, но всяка дума ме жегваше. Вечер лежах до Мария и се чудех дали тя усеща всичко това. Дали ѝ тежи? Дали я боли?

Една вечер не издържах.

– Мария, казват разни неща за теб… За нас… – започнах плахо.

Тя ме погледна спокойно:

– Знам. Чувам ги. Но аз те обичам, Димитре. Ако ти вярваш в нас, другото няма значение.

Тогава разбрах колко е силна. Аз бях този, който се колебаеше, а тя – тази, която държеше връзката ни жива.

Времето минаваше, а злобните думи не спираха. Когато решихме да се оженим, майка ми направо избухна:

– Не мога да повярвам! Ще се изложим пред всички! Как ще я покажеш на сватбата?

Баща ми мълчеше. Само веднъж ми каза:

– Сине, щом си щастлив…

Сватбата ни беше скромна – само най-близките приятели и роднини. Някои дойдоха от любопитство, други от съжаление. Помня как една братовчедка прошепна:

– Ех, Димитре, можеше да изчакаш още малко… Щеше да намериш по-красива.

Мария стоеше до мен с усмивка и сияещи очи. В този момент разбрах – никога няма да позволя на никого да я нарани.

След сватбата започнаха нови трудности. На работа колегите ми подхвърляха:

– Абе твоята жена що не идва на фирмените събирания? Срам ли те е?

Понякога се прибирах вкъщи и я заварвах разплакана. Опитвах се да я утеша:

– Не ги слушай! Те не знаят какво имаме ние!

Но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

С времето започнах да се променям. Станах по-нервен, избухвах за дреболии. Веднъж ѝ креснах:

– Защо не можеш просто да ги игнорираш?!

Тя ме погледна с тъга:

– Защото боли, Димитре. Аз съм човек.

Тогава разбрах колко съм я наранил аз самият – повече от всички останали.

Една вечер седнахме на балкона с по чаша вино. Гледахме светлините на града и мълчахме дълго.

– Мислиш ли някога да спрем да се борим? – попита тя тихо.

– Не знам – отвърнах честно. – Но знам едно: не бих избрал никоя друга освен теб.

Тя се усмихна през сълзи:

– Това ми стига.

Днес сме заедно вече десет години. Имаме син – Виктор. Понякога още чувам подмятания по наш адрес. Но вече не ме болят така. Научих се да ценя това, което имам – истинска любов, която не зависи от чуждото мнение.

Понякога си мисля: защо хората са толкова жестоки? Защо външността е по-важна от душата? А вие как бихте постъпили на мое място?