Поглед към миналото: „Той я видя в кафенето, а тя беше непозната“

Иван седеше на обичайното си ъглово място в оживеното кафене, отпивайки от кафето си и разглеждайки телефона си. Беше типична съботна сутрин в центъра на София, където ароматът на прясно сварено кафе се смесваше с разговорите на уикенд посетителите. Беше потънал в мисли, когато позната фигура привлече вниманието му.

Това беше Мария, бившата му приятелка от университета. Тя влезе с увереност, която сякаш освети стаята. Косата ѝ беше стилизирана по начин, който той никога не беше виждал преди, а облеклото ѝ беше шикозно и модерно. Изглеждаше като модел от модно списание, а не като момичето от малкия град, което някога познаваше.

Иван усети болка от носталгия, смесена със съжаление. Раздялата им беше приятелска, но виждайки я сега, толкова жива и пълна с живот, раздвижи нещо в него. Гледаше я как поръчва напитката си, смехът ѝ звънтеше, докато разговаряше с бариста. Сякаш изобщо не го беше забелязала.

Когато Мария се обърна да намери място, погледите им се срещнаха за кратък момент. Сърцето на Иван прескочи удар, но тя бързо отвърна погледа си, сякаш незаинтересована. Усети леко разочарование, но се опита да го пренебрегне. Все пак бяха минали години от последния им разговор.

Не можеше да не я наблюдава отдалеч, докато тя се настаняваше на маса в другия край на стаята. Беше погълната от книга, понякога спирайки да отпие от лате си. Иван си спомни как тя обичаше да чете и често се губеше в историите с часове.

Кафенето започна да се пълни и скоро не останаха празни маси. Един млад мъж се приближи до масата на Мария и с жест попита дали може да се присъедини към нея. Тя се усмихна топло и кимна, канейки го да седне. Започнаха разговор и Иван видя лекотата, с която общуваха.

Ревността го гризеше, докато ги гледаше как се смеят заедно. Чудеше се дали това е новото ѝ гадже или просто приятел. Както и да е, беше ясно, че Мария е продължила напред, докато той все още беше затънал в миналото.

Иван допи кафето си и реши, че е време да си тръгва. Докато ставаше да си ходи, хвърли последен поглед към Мария. Изглеждаше щастлива, истински щастлива, и това го накара да осъзнае колко много му липсваше тази част от нея.

Докато излизаше от кафенето, Иван не можеше да се отърве от усещането за празнота, което се беше настанило в гърдите му. Надяваше се на някакво затваряне или поне признание от нейна страна, но вместо това се чувстваше по-самотен от всякога.

Срещата го остави с повече въпроси, отколкото отговори. Наистина ли тя се беше променила толкова много или това беше просто неговото възприятие? И защо го притесняваше толкова много фактът, че тя изглеждаше безразлична към присъствието му?

Иван знаеше, че трябва да пусне миналото и да се съсредоточи върху собствения си живот. Но докато вървеше по оживената улица, не можеше да не се чуди какво би могло да бъде, ако нещата бяха се развили по различен начин.