„Ако няма да вечеряш с моето семейство, само сготви, сложи масата и си тръгни!“

– Ако няма да вечеряш с моето семейство, само сготви, сложи масата и си тръгни! – гласът на Иван отекна в кухнята като шамар. Стоях с ръце, потопени в студената вода, и гледах през прозореца към двора на блока. Вече шести месец не бях прекрачвала прага на апартамента на свекърва ми след онзи скандал, когато тя ме нарече „чужда“ и „разваляща семейството“. А сега Иван настояваше да се върна там, все едно нищо не се е случило.

– Не мога да повярвам, че ми го казваш – прошепнах, а гласът ми трепереше. – Знаеш колко ме боли всичко това.

Той въздъхна тежко и се обърна към мен:
– Мария, това е моето семейство. Не мога да ги изключа от живота си. Поне помогни за вечерята, не е толкова трудно.

– Не е трудно да сготвя. Трудно е да се преструвам, че всичко е наред. Трудно е да седя на една маса с хора, които ме презират.

Иван замълча. В този момент осъзнах колко самотна се чувствам в собствения си дом. Винаги съм вярвала, че бракът е съюз между двама души, но в България често се оказваш омъжена за цялата фамилия.

Преди шест месеца беше рожденият ден на свекърва ми – леля Станка. Бях приготвила любимата ѝ баница и купила цветя. Но още щом прекрачих прага, тя ме изгледа с онзи студен поглед и каза:
– Защо пак си дошла? Не мислиш ли, че Иван заслужава по-добра жена?

Сърцето ми се сви. Опитах се да се усмихна:
– Лельо Станке, донесох ти баница…

– Не ми трябва твоята баница! – изсъска тя. – Само ядеш и нищо не даваш на това семейство!

Иван стоеше до мен като вцепенен. Никога не застана на моя страна. Тогава избягах от апартамента им със сълзи на очи и си обещах повече да не се връщам.

Оттогава Иван ходи сам на семейните събирания. Всяка неделя се прибира късно вечерта, ухаещ на печено месо и ракия. Аз оставам вкъщи с нашия син – малкия Сашко, който често пита:
– Мамо, защо не ходим при баба?

Как да му обясня? Как да му кажа, че баба му не ме иска? Че баща му не разбира болката ми?

Днес обаче Иван беше непреклонен. Семейството му щяло да дойде у нас за Гергьовден. Очакваше от мен да сготвя агнешко, да сложа масата и после… да изчезна.

– Това ли съм за теб? Готвачка и домакиня? – попитах го през сълзи.

Той се намръщи:
– Не преувеличавай. Просто искам мир.

– А аз? Кой ще направи мир с мен?

Вечерта прекарах в кухнята, месейки козунак със сълзи в очите. Сашко рисуваше на масата:
– Мамо, ще дойдат ли чичо Петър и леля Галя?

– Да, ще дойдат – отвърнах тихо.

– А ти ще останеш ли?

Не знаех какво да кажа. Спомних си първите години с Иван – как се смеехме по пейките в Борисовата градина, как мечтаехме за дом без интриги и злоба. Но реалността беше друга – всеки празник беше бойно поле между мен и семейството му.

На следващия ден апартаментът ни се изпълни с шумни гласове. Леля Станка влезе първа, огледа ме от глава до пети и каза:
– Поне масата си сложила като хората този път.

Иван се преструваше на любезен домакин. Аз стоях в кухнята и броях минутите до края на вечерта. Чувах как леля Станка шепне на другите:
– Тая пак ли ще стои тук? Да не ни развали празника…

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Излязох при тях само за да сервирам агнешкото. Никой не ми благодари. Сякаш бях невидима.

След вечерята Иван дойде при мен в коридора:
– Благодаря ти… Знам, че ти е трудно.

– Не знаеш – отвърнах му тихо. – Ако знаеше, щеше да застанеш до мен.

Той замълча и се върна при семейството си.

Останах сама в кухнята сред мръсните чинии и остатъците от празника. Чудех се: колко още ще издържа така? Колко още ще трябва да доказвам, че заслужавам място в този дом?

Може би някой ден Иван ще разбере какво значи истинско семейство. А може би аз трябва да избера себе си пред всички останали.

Кажете ми – има ли смисъл да се бориш за любовта на човек, който никога не те защитава? Или трябва да си тръгнеш навреме?