Без да ѝ каже, покани майка си да види бебето – и тогава започна кошмарът

– Не можеш да го направиш, Димитре! – гласът на Мария трепереше от умора и гняв, докато държеше малката Елица в ръцете си. Беше трети ден след раждането, а очите ѝ бяха зачервени от безсънни нощи и болка. – Казах ти, че не съм готова за гости, особено за майка ти!

Стоях до прозореца, стискайки телефона в ръка, с вече изпратено съобщение до мама: „Ела утре сутринта. Мария ще се радва.“ Лъжа. Знаех, че Мария не искаше това. Но как да откажа на мама? Тя беше сама, откакто татко почина преди две години. Всеки път, когато ѝ кажа „не“, усещам вина, която ме души.

– Ще се справим – опитах се да я успокоя. – Мама ще дойде само за малко. Иска да види внучката си.

Мария ме изгледа така, сякаш съм я предал. Мълчахме дълго. Чуваше се само тихото сумтене на Елица.

На следващата сутрин звънецът иззвъня остро. Мама влезе с торба в ръка и букет карамфили – любимите ѝ цветя, не на Мария. Усмихна се широко, но очите ѝ веднага обходиха стаята критично.

– Ех, каква хубава внучка! – възкликна тя и протегна ръце към бебето.

Мария се дръпна леко назад.

– Извинявай, но още не съм готова някой друг да я държи – каза тя тихо.

Мама сбърчи устни.

– Ох, едно време ние не се церемонихме толкова! Децата растяха по-здрави. Сега всичко е стерилно, всичко е по учебник…

Почувствах как напрежението в стаята расте. Опитах се да разведря обстановката:

– Мамо, донесе ли онези питки, които обеща?

– Донесох, ама кой ще ги яде? Тук всичко е диети и ограничения! – изсмя се тя и погледна Мария с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

Мария стисна устни и излезе от стаята с бебето. Останах сам с мама.

– Какво ѝ има на тая жена? – прошепна тя ядосано. – Не може ли малко уважение към мен? Аз съм ти майка!

– Мамо, тя е уморена…

– Всички сме били уморени! Ама не сме били такива…

Вечерта Мария плака дълго в банята. Когато излезе, очите ѝ бяха подпухнали.

– Не мога повече така – каза тя тихо. – Ти избираш между мен и майка си всеки път. А аз съм тази, която остава сама с детето, когато всички си тръгнат.

Не знаех какво да кажа. Чувствах се разкъсан между двете най-важни жени в живота ми.

На следващия ден мама дойде отново – този път без покана. Влезе без да почука и започна да подрежда кухнята по свой вкус.

– Тук всичко е разхвърляно! Как може така с малко дете?

Мария избухна:

– Моля те, излез! Това е моят дом!

Мама се разплака. Аз стоях между тях като парализиран.

– Димитре, кажи нещо! – извика Мария.
– Димитре, не позволявай жена ти да ми говори така! – настоя мама.

В този момент осъзнах колко съм слаб. Не защитих нито една от тях истински. Опитвах се да угодя на всички и накрая всички бяха нещастни.

След този ден Мария спря да говори с мен за всичко освен за бебето. Мама ми звънеше всеки ден и се оплакваше колко е зле снаха ѝ.

Една вечер седнах до Мария:

– Прости ми. Не знаех какво да направя…

Тя ме погледна уморено:

– Трябваше да избереш нас. Семейството, което създаде. Не това, от което си тръгнал.

Думите ѝ ме удариха като шамар. За първи път разбрах какво значи да бъдеш мъж в истинския смисъл – не просто син или съпруг, а баща и глава на собственото си семейство.

Минаха седмици преди мама да приеме новите правила: посещения само с покана, никакво вмешателство в дома ни. Беше трудно за всички ни. Но най-трудното беше да простим един на друг.

Сега често се питам: Колко често в България мъжете са разкъсани между майките си и жените си? И кога най-накрая ще разберем къде е нашето истинско място?