Когато любовта на сина ти се превърне в изпитание за цялото семейство

— Не мога повече, Яна! Или тя, или аз! — гласът на дъщеря ми Виктория проехтя из кухнята, докато аз стоях до прозореца и стисках чашата с чай така силно, че почти я счупих. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия.

Тома, моят единствен син, моето момче, доведе Мария преди две години. Още от първия ден нещо в нея ме смути — не беше като нас. Не обичаше да седи на масата с всички, не се включваше в разговорите за миналото, за нашите родови истории. Когато я помолих да помогне с приготвянето на баницата за Коледа, тя само се усмихна и каза: „Аз не ям такива неща.“

— Какво значи това? — попитах я тогава. — В нашето семейство всички ядат баница на Бъдни вечер.

Тома ме погледна укорително, но аз не можех да се сдържа. Всяка нейна дума, всяко нейно движение ми бодеше очите. Сякаш беше дошла да ни раздели.

С времето нещата станаха още по-лоши. Мария започна да настоява Тома да прекарва празниците само с нейните родители в Пловдив. На рождения ми ден той дойде сам, носеше купена торта от магазина и каза, че Мария е болна. А после разбрах от снимки във фейсбук, че са били на екскурзия в Родопите.

— Мамо, защо си толкова зла към Мария? — веднъж ме попита Тома по телефона. Гласът му беше уморен, почти отчаян.

— Аз ли съм злата? — избухнах. — Тя те дърпа от нас! Не виждаш ли какво прави?

— Мамо, аз съм щастлив с нея. Защо не можеш да го приемеш?

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли бях виновната? Аз ли бях тази, която руши семейството си?

Виктория също не можеше да понася Мария. Казваше, че е студена, че гледа всички отвисоко. Баща им мълчеше, но виждах как и той се дразни — особено когато Мария отказваше да пие ракия на трапезата или когато критикуваше начина ни на възпитание.

Една вечер седяхме всички на масата — аз, Виктория, баща им и Тома с Мария. Беше Гергьовден. Приготвих агнешко по старата рецепта на майка ми. Мария дори не го опита.

— Извинявай, Яна, но аз не ям месо — каза тя тихо.

— А какво ядеш тогава? — попита баща им раздразнено.

— Зеленчуци… — отвърна тя и се усмихна неловко.

Виктория завъртя очи и прошепна: — Поредната прищявка.

Тома стана от масата и излезе навън. Отидох след него.

— Защо го правите? — попита ме той със сълзи в очите. — Защо не можете просто да я приемете?

— Защото тя не е като нас! — извиках аз. — Тя те променя! Отдалечава те от семейството ти!

— Мамо… — прошепна той и си тръгна.

Оттогава почти не идваха у дома. Празниците минаваха без тях. Виктория се ожени и замина за Варна. Баща им се затвори в себе си. Аз останах сама в голямата къща и всяка вечер гледах снимките на Тома като малък — как тича по двора, как ми носи цветя за 8 март…

Понякога се улавях, че се моля двамата с Мария да се разделят. Мислех си: „Ще се върне при нас, ще бъде пак моето момче.“ Но после ме връхлиташе вина — каква майка съм аз, щом желая нещастие на детето си?

Една сутрин получих съобщение от Тома: „Мамо, няма да идваме повече у вас. Не мога да живея между вас и Мария.“

Седнах на леглото и заплаках като дете. Всичко ли изгубих? Дали ако бях по-мека, ако бях приела Мария такава, каквато е… дали щях да имам още сина си?

Сега стоя сама в тишината и се питам: Кога семейството ни се разпадна? Аз ли съм виновната или тя? Или просто животът ни поднесе изпитание, което не успяхме да преминем заедно?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали заради любовта към детето си?