Когато поканих бившата си снаха да живее при мен: История за прошка, вина и семейни рани

– Как можа, мамо? Как можа да я поканиш в нашия дом след всичко, което направи? – гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоеше на прага, сякаш всеки момент ще избяга.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Мария стоеше зад мен, с наведена глава, а малката Ани се държеше за полата ѝ. Беше късен ноември, студът се просмукваше през прозорците на панелката в Люлин, а атмосферата вкъщи беше още по-ледена.

– Петре, тя няма къде да отиде. Ти знаеш какво стана с майка ѝ, баща ѝ е в чужбина… А Ани е само на шест. Не мога да ги оставя на улицата – опитах се да говоря спокойно, макар че вътре в мен бушуваше буря.

Петър изсумтя и хвърли ключовете си на масата. – Това не е мой проблем вече. Тя сама си избра пътя. Ти избра нея, не мен.

Вратата се затръшна. Останахме сами – аз, Мария и Ани. Чувах как Мария тихо подсмърча, а Ани ме гледаше с огромните си кафяви очи.

Така започна всичко. Не съм си представяла, че ще стигнем дотук. Когато Петър и Мария се разведоха преди година, мислех, че ще мине време и раните ще заздравеят. Но животът не е сериал по bTV – няма лесни решения и щастливи финали.

Мария беше добра снаха. Грижеше се за Петър, за Ани, за мен – когато имах операция на коляното, тя беше тази, която ми носеше супа и сменяше превръзките ми. Но нещо между тях се счупи. Петър започна да работи до късно, прибираше се намръщен, а Мария все по-често плачеше в кухнята. Един ден той просто каза: „Не мога повече.“

След развода Мария остана в апартамента им, но собственикът го продаде и тя трябваше да се изнесе. Майка ѝ почина от рак преди три месеца, баща ѝ работи в Германия и праща пари, но не може да помогне с жилище. Мария нямаше къде да отиде.

Когато ми се обади една вечер и попита дали може да остане при мен „само за малко“, не можах да ѝ откажа. Ани е моята внучка – как да ги оставя на улицата? Знаех, че Петър няма да го приеме добре, но не очаквах такава ярост.

Първите дни бяха неловки. Мария се стараеше да не ми пречи – ставаше рано, правеше кафе, водеше Ани на училище и търсеше работа по сайтовете. Аз ѝ помагах с каквото мога – готвех любимите ѝ кюфтета с картофено пюре, гледах Ани следобедите. Но вечерите бяха тежки – тишината в хола беше натежала като олово.

Една вечер седяхме на масата и Мария прошепна:
– Мислиш ли, че някога ще ми прости?
– Не знам, чедо – отвърнах. – Мъжете са горделиви. Особено моят син.
– Аз не исках така да стане… Просто… той беше друг човек напоследък.
– Знам – казах тихо. – Но ти си майка на детето му. Това никога няма да се промени.

След седмица Петър спря да ми вдига телефона. Писах му съобщения: „Петре, моля те, обади се.“ „Ани пита за теб.“ „Моля те, не ни изоставяй.“ Отговор нямаше.

Започнах да се питам дали не сгреших. Дали не трябваше да избера сина си пред бившата снаха? Но какво означава „да избереш“? Да оставя дете без покрив? Да обърна гръб на човек в нужда?

Съседките започнаха да шушукат:
– Видя ли я Мария? Пак е тук…
– Горката жена… ама и свекървата ѝ!

Веднъж срещнах Петър пред блока. Беше с нова жена – висока, руса, с лъскави обувки. Поздравих го:
– Здравей, Петре…
Той ме погледна студено:
– Нямаме какво да си кажем.
Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Вечерта плаках дълго в кухнята. Мария ме прегърна:
– Не заслужавате това…
– Може би заслужавам – отвърнах аз. – Може би съм лоша майка…
– Не сте! Вие сте единственият човек, който ни подаде ръка.

Дните минаваха бавно. Ани започна ново училище и намери приятелки. Мария си намери работа като касиерка в супермаркет наблизо. Животът ни потръгна някак по нов начин – тихо, скромно, но с топлина.

Но празнотата от липсата на Петър ме изяждаше отвътре. Всяка вечер гледах снимките ни от морето – когато още бяхме семейство. Спомнях си как държах малкия Петър за ръка по плажа в Созопол…

Една неделя реших да направя баница – любимата му. Изпратих му снимка: „Петре, направих баница като едно време… Ако искаш, ела.“

Отговорът дойде след два дни: „Не мога.“

Седнах до прозореца и гледах как снегът покриваше двора пред блока. Чудех се дали някога ще ми прости. Дали постъпих правилно? Или сгреших фатално?

Понякога нощем се питам: Може ли една майка да бъде справедлива към всички? Или винаги някой остава наранен? Как бихте постъпили вие на мое място?