Когато снаха ми поиска да идвам по-рядко: Истината, която не исках да видя

– Мамо, моля те, не идвай толкова често – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ се стрелкаха към вратата, сякаш се страхуваше някой да ни чуе. Стоях на прага на апартамента им в Люлин, с две торби топли кюфтета и домашна баница, а думите ѝ ме пронизаха като нож.

– Какво? – едва прошепнах, опитвайки се да не изпусна торбите. – Мислех, че ти харесва, когато идвам…

– Харесва ми… – въздъхна тя и се обърна към прозореца. – Но понякога… понякога имам нужда от пространство. Искам да се чувствам у дома си. Не като гост.

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че съм добра майка и свекърва. След като синът ми Димитър се ожени за Мария, се стараех да не им липсва нищо – носех им храна, помагах с чистенето, дори понякога гладех ризите на Митко. Мария винаги ме посрещаше с усмивка, хвалеше гозбите ми, а аз се гордеех, че сме близки. Но явно не съм разбрала нещо важно.

– Не искам да те обидя… – продължи тя тихо. – Просто… понякога ми е трудно. Чувствам се като малко дете пред теб. Все едно не мога да се справя сама.

Оставих торбите на масата и седнах тежко на стола. В главата ми кънтяха думите ѝ. Дали съм прекалила? Дали съм задушила младото им семейство с грижите си?

– Добре – казах след дълга пауза. – Ще ти дам пространство. Само кажи, ако имаш нужда от нещо.

Тя кимна с благодарност, но в очите ѝ видях облекчение. Тръгнах си с празни ръце и пълно сърце – пълно с болка и съмнения.

Дните минаваха бавно. Апартаментът ми в Надежда изглеждаше по-тих от всякога. Гледах снимките на Митко като малък, спомнях си първите му стъпки, първия му учебен ден… А сега беше мъж с жена до себе си и аз трябваше да се науча да го пусна.

Спрях да ходя при тях. Понякога Митко ми звънеше:

– Мамо, всичко наред ли е? Не си идвала отдавна.

– Всичко е наред, миличък. Давам ви пространство – отговарях с усмивка, която той не можеше да види.

Веднъж го попитах:

– Мария добре ли е?

– Да… просто е уморена напоследък.

Усетих, че нещо крие, но не настоявах.

Минаха две седмици. Една вечер телефонът иззвъня настойчиво. Беше Мария.

– Госпожо Иванова… – гласът ѝ беше разтреперан. – Моля ви… можете ли да дойдете? Митко е в командировка, а аз… аз не се чувствам добре…

Без да мисля, грабнах чантата си и излязох. По пътя към тях ръцете ми трепереха – страх ли беше това или надежда?

Отвори ми бледа и разплакана Мария. Очите ѝ бяха подпухнали, а ръцете ѝ трепереха.

– Какво става? – попитах притеснено.

– Имам силни болки в корема… и кървя… Страх ме е…

Без да губя време, я заведох до болницата. Докато чакахме пред кабинета на лекаря, тя се разплака на рамото ми.

– Извинявай… Не исках да те отблъсквам… Просто… толкова много исках да докажа на себе си и на Митко, че мога да се справя сама…

Прегърнах я силно.

– Всички имаме нужда от помощ понякога. И аз съм била млада булка… Знам какво е да искаш да си силна.

Лекарят излезе след прегледа:

– За щастие всичко е наред. Просто стрес и преумора.

Мария въздъхна с облекчение. На връщане към дома тя ме хвана за ръката:

– Благодаря ви… Не знам какво щях да правя без вас тази вечер.

Погледнах я в очите:

– Понякога най-голямата сила е да поискаш помощ.

От този ден отношенията ни се промениха. Започнахме да говорим повече – за страховете си, за мечтите си, за границите между нас. Научих се да уважавам пространството ѝ, а тя – да не се страхува да поиска подкрепа.

Понякога все още ме боли от мисълта, че вече не съм центърът на живота на сина си. Но разбирам – любовта не е притежание. Любовта е свобода и доверие.

Сега ви питам: Кога за последно поискахте помощ? И знаете ли кога трябва да дадете пространство на любимите си хора?