Между две майки: Истината за моите грешки със свекърва ми

„Не искам да я виждам!“, изкрещях на Петър, докато той стоеше на прага с палтото си в ръка. Гласът ми отекна в малкия ни апартамент в Люлин, а съседката отдолу сигурно пак ще се оплаче, че сме шумни. Петър въздъхна тежко, остави палтото и ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах твърде добре.

– Моля те, Яна, тя е майка ми. Просто иска да ни помогне с детето. Не може ли поне днес да се държиш нормално?

Стиснах зъби. Вътре в мен бушуваше нещо, което не можех да обясня – смесица от гняв, страх и някаква необяснима неприязън към Мария. Тя беше винаги усмихната, винаги готова да донесе домашна баница или да изглади дрехите на малкия Сашко. Но аз усещах присъствието ѝ като заплаха – сякаш се опитваше да ме измести от собствения ми дом.

– Не искам да я виждам! – повторих по-тихо и се обърнах към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по улицата преминаваха забързани хора с чадъри.

Петър не каза нищо повече. След малко чух как затваря входната врата и остава сам в коридора. Седнах на дивана и се загледах в снимката на стената – нашата сватба в Банкя, усмихнати, млади, с надежда в очите. А Мария – до нас, с ръка на рамото ми. Тогава още не знаех колко трудно ще ми бъде да я приема.

Първите години от брака ни бяха изпълнени с дребни кавги. Мария често идваше без предупреждение, носеше супа или домашно сладко, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом. Веднъж я чух да казва на Петър:

– Яна е добра жена, но трябва още да порасне.

Тези думи ме жегнаха като нож. Оттогава започнах да я избягвам. Винаги намирах повод да изляза или да се затворя в спалнята, когато тя беше у нас.

С времето напрежението между нас стана непоносимо. Петър се опитваше да балансира между двете жени в живота си, но често избираше тишината пред открития разговор. А аз се затварях все повече в себе си.

Една вечер, след като Сашко заспа, Петър седна до мен на дивана.

– Яна, не мога повече така. Майка ми не е чудовище. Тя просто иска да бъде част от живота ни.

– А аз? Аз кога ще бъда част от твоя живот? – попитах през сълзи.

– Ти си всичко за мен. Но не мога да избера между вас двете.

Тогава разбрах колко много съм го наранила с поведението си. Но вместо да потърся начин да оправя нещата, аз се затворих още повече.

Годините минаваха, а отношенията ни с Мария останаха студени. Дори когато тя се разболя и имаше нужда от помощ, аз не намерих сили да ѝ подам ръка. Петър ходеше при нея след работа, а аз стоях вкъщи и се грижех за Сашко.

Един ден Петър не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Започнах да се тревожа – не беше в негов стил да закъснява без предупреждение. Към полунощ телефонът звънна.

– Яна… – гласът му беше тих и пресипнал. – Мама почина.

Светът ми се срина. Сякаш всичко, което бях задържала вътре в себе си – гняв, обида, страх – избухна наведнъж и ме заля с вина. Не бях ѝ дала шанс. Не бях ѝ простила за това, че просто е искала да бъде част от нашето семейство.

На погребението стоях до Петър и държах ръката му. Сашко плачеше тихо до мен. Всички около нас говореха за Мария – колко добра жена е била, как е помагала на всички съседи, как е гледала внучето си с обич.

След това вечерта останахме сами вкъщи. Петър седеше мълчаливо до прозореца.

– Мислиш ли… че тя ми е простила? – попитах тихо.

Той ме погледна с тъжни очи.

– Мисля, че тя винаги ти е прощавала, Яна. Просто ти не си простила на себе си.

Тези думи ме преследват и до днес. Често се питам какво би било, ако бях по-отворена към Мария, ако бях позволила на страха си да отстъпи място на доверието и обичта.

Сега живея с тази вина и се опитвам да бъда по-добра майка за Сашко – да го уча на прошка и разбиране към хората около него.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към светлините на града. Питам се: Колко често допускаме страхът ни от непознатото да ни лиши от истинската близост? И дали някога ще успея напълно да си простя?