Между прошката и гордостта: Историята на една предадена съпруга

— Как можа, Иване? Как можа да ми причиниш това след всичко, което преживяхме заедно? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Иван стоеше срещу мен в кухнята, с наведена глава, мълчалив и безсилен да отговори. В този момент времето сякаш спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собствения си ускорен дъх.

Не знам как намерих сили да не се разплача пред него. Може би защото вече бях изплакала всичките си сълзи през нощта, когато разбрах истината. Беше късно, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона. Не беше първият път, но този път нещо в гласа му ме накара да се усъмня. След като заспа, взех телефона му — нещо, което никога не съм правила досега. Сърцето ми се сви, когато видях съобщенията от непознат номер: „Липсваш ми… Кога пак ще се видим?“

На сутринта не казах нищо. Отидох на работа, но не можех да се съсредоточа. В главата ми ехтяха думите от съобщенията. Вечерта го попитах директно. Не отрече. Само каза: „Съжалявам, Мария.“

Така започна моят ад.

Майка ми дойде още на следващия ден. Седна до мен на дивана и ме прегърна.
— Мари, трябва да помислиш за децата. Не е лесно да останеш сама. Всички мъже са такива… Прощавай му, ще се оправят нещата.

Погледнах я с недоумение. Как може майка ми да ми казва това? Аз ли бях виновна, че той ме предаде? Или просто така е прието — жената да търпи, заради децата, заради хорското мнение?

Свекърва ми също не закъсня с мнението си. Дойде с кутия домашни сладки и започна да обяснява как Иван бил объркан, как работата го натоварвала, как всеки можел да сбърка.
— Марийче, ти си умна жена. Не разваляй семейството заради една грешка. Помисли за внуците ми.

В този момент исках да изкрещя. Да им кажа, че не съм вещ, която може да бъде пренебрегната и после върната на мястото си. Но само кимнах и се затворих в спалнята.

Дните минаваха в мълчание. Иван се опитваше да бъде мил — носеше цветя, готвеше вечеря, помагаше с децата. Но между нас стоеше невидима стена. Всяка вечер се питах дали мога да го погледна отново по същия начин. Дали някога ще му повярвам пак.

Една вечер седнахме на масата — аз, Иван и двете ни деца, Петър и Елица. Те усещаха напрежението, макар че бяха още малки.
— Мамо, защо тате спи на дивана? — попита Елица с невинните си очи.
Погледнах Иван. Той наведе глава.
— Защото мама и тате имат нужда от време да поговорят — казах тихо.

След вечеря Иван остана в кухнята.
— Мария, моля те… Знам, че сгреших. Не знам какво ми стана. Беше момент на слабост… Не искам да те загубя.
Погледнах го дълго.
— А аз? Аз какво искам? Някой пита ли ме?

В този момент телефонът ми иззвъня — майка ми.
— Мари, моля те, не прави глупости. Помисли за децата! Какво ще кажат хората?
— Мамо, хората ли ще живеят с него? Или аз?
Тя замълча.

Вечерта легнах сама в леглото и се загледах в тавана. Спомних си първите ни години с Иван — как се запознахме на студентската бригада в Пловдив, как той ме ухажваше с рози и стихове. Как обещаваше, че никога няма да ме разочарова. А сега?

На следващия ден отидох при приятелката ми Даниела. Тя ме изслуша внимателно.
— Мария, само ти знаеш какво чувстваш. Ако не можеш да му простиш — не го прави заради другите. Но ако вярваш, че има шанс… опитай. Но само ако го искаш ти.

Върнах се у дома объркана. Майка ми настояваше за прошка, свекърва ми — също. Децата страдаха от напрежението между нас. А аз? Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една вечер Иван донесе стара снимка от сватбата ни.
— Помниш ли този ден? — попита тихо.
Погледнах снимката — усмихнати лица, надежда в очите ни.
— Помня — казах сухо.
— Искам пак да бъдем такива… Ще направя всичко…

Но дали можех да забравя болката? Дали можех да простя само защото всички около мен настояваха? Или трябваше да избера себе си?

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Чувствам се разкъсана между очакванията на семейството и собствения си глас. Знам ли какво е правилно? Не знам…

Кажете ми — бихте ли простили? Или бихте избрали себе си?