Непоканеният гост: Когато тъстът превземе дома ти

— Пак ли той? — прошепнах на себе си, когато звънецът иззвъня в събота сутринта. Бях още по пижама, а Анна вече тичаше към вратата с усмивка, която не бях виждал отдавна. — Тате! — извика тя и се хвърли в прегръдките на бай Георги.

Седнах на ръба на дивана, усещайки как стомахът ми се свива. Отново ще трябва да слушам историите му за това как „едно време всичко беше по-добре“, как „мъжът трябва да е глава на семейството“, и как „Анна заслужава повече“. Винаги завършваше с някой уж невинен коментар за това как аз не мога да закова пирон или че не разбирам от истински мъжки работи.

— Стефане, айде, донеси една ракия! — подвикна ми той още преди да съм станал. — Да полеем хубавото време!

Погледнах към Анна, търсейки подкрепа, но тя вече беше заета да му сипва салата и да му разказва какво ново има в работата ѝ. Бях невидим.

Така минаха три часа. Бай Георги разказваше ловджийски истории, критикуваше новия ни хладилник („Това не е хладилник, а играчка!“) и не пропускаше да попита кога ще има внуче. Всеки път, когато се опитвах да се включа в разговора, той ме прекъсваше или се обръщаше към Анна с думите: „Кажи му ти, щото той няма да разбере.“

Вечерта, когато най-сетне си тръгна, аз затворих вратата с облекчение. Но Анна ме изгледа остро:

— Какво ти е? Защо си толкова мълчалив?
— Просто… — започнах внимателно. — Може би трябва да поговорим за това колко често идва баща ти. Не мислиш ли, че е малко прекалено?

Очите ѝ пламнаха.
— Това е моят баща! Той ми липсва! Ти нямаш право да ми казваш кога да го виждам!
— Не казвам това… Просто… чувствам се излишен в собствения си дом.
— Ако имаш проблем с него, кажи му го лично! — изсъска тя и се затвори в спалнята.

Останах сам в хола, стиснал юмруци. Не беше първият такъв разговор. Всеки път завършваше по един и същи начин — с караница и студенина между нас. Започнах да избягвам уикендите вкъщи. Оправдавах се с работа или излизах с приятели, но истината беше, че не издържах на напрежението.

Една неделя реших да остана. Бай Георги дойде още по-рано от обикновено и този път донесе инструменти.
— Айде, Стефане, ще оправим тоя кран в банята! — каза той и не прие „не“ за отговор.

Докато стояхме двамата в тясната баня, той започна:
— Знаеш ли, момче, аз само искам най-доброто за дъщеря си. Тя заслужава мъж, който може да я защити и да ѝ осигури всичко.
Погледнах го право в очите:
— А ти мислиш ли, че не го правя?
Той замълча за миг.
— Не знам. Виждам те… все едно си на гости тук.

Тези думи ме удариха като шамар. Излязох от банята без да кажа нищо. Вечерта казах на Анна:
— Или ще намерим начин да поставим граници, или… не знам дали ще издържа така.
Тя ме погледна с насълзени очи:
— Не мога да избера между теб и баща ми.

Седмици наред живеехме като съквартиранти. Бай Георги продължаваше да идва. Аз все повече се затварях в себе си. Един ден получих съобщение от майка ми: „Татко е болен.“

В този момент осъзнах колко съм се отчуждил от собственото си семейство заради чуждото. Отидох при Анна и ѝ казах:
— Заминавам за Варна при нашите. Моля те, помисли какво искаш от този брак.

Тръгнах с влака през нощта, гледайки светлините на града през прозореца. В главата ми кънтяха думите на бай Георги: „Все едно си на гости тук.“

Сега седя сам в детската си стая във Варна и се чудя: Кога домът престава да бъде твой? И колко компромиси трябва да направиш, преди да изгубиш себе си?

А вие как бихте постъпили? Дали някога сте се чувствали излишни в собствения си дом?