„Жонглиране в самота: Тихото напрежение на отсъстващия партньор“

В сърцето на българските предградия, където оградите са високи и градините са грижливо поддържани, се чувствам в капан на безкрайни отговорности. Дните ми са замъглени от работни срещи, водене на децата на училище, пазаруване и късни готварски сесии. Често се чудя как се озовах тук, жонглирайки с толкова много роли без помощна ръка.

Съпругът ми, Иван, е добър човек по повечето стандарти. Работи усилено и осигурява финансово нашето семейство. Но когато става въпрос за ежедневния ритъм на семейния живот, присъствието му е като сянка — там е, но не допринася истински. Не е че не му пука; просто изглежда неосъзнат за хаоса около мен.

Всяка сутрин започва по същия начин. Събуждам се преди зазоряване, за да приготвя закуска и обяд за двете ни деца. Докато се въртя из кухнята, Иван седи на масата, отпивайки от кафето си и разглеждайки телефона си. Поглеждам го с надежда за някакво признание или предложение за помощ, но то никога не идва. Вместо това той тръгва за работа с бърза целувка по бузата ми, оставяйки ме да се справям сама с утринната лудница.

След като децата са на училище, аз отивам на работа. Това е взискателна позиция, която изисква пълното ми внимание, но умът ми често се отклонява към безкрайния списък със задачи, които ме чакат у дома. Завиждам на колегите си, които говорят за своите подкрепящи партньори, които споделят товара поравно. За мен това е далечна мечта.

Вечерите не са по-добри. След дълъг ден на работа взимам децата, помагам им с домашните и започвам вечерята. Иван обикновено се прибира точно навреме за ядене, предлагайки малко повече от „Как мина денят ти?“ преди да се оттегли в офиса си или пред телевизора. Тежестта на всичко това е задушаваща.

Уикендите би трябвало да са време за релаксация и семейно сближаване, но често се превръщат в маратонски чистения и изпълнение на поръчки. Гледам други семейства да се наслаждават на излети и приключения, докато аз съм заклещена у дома, опитвайки се да наваксам с домакинските задължения. Иван понякога предлага да направим нещо забавно, но когато дойде време за планиране или изпълнение, той изчезва на заден план.

Опитвала съм да говоря с него за това, изразявайки нуждата си от повече ангажираност и подкрепа. Той слуша и кима, но рядко следва с някаква значима промяна. Сякаш е доволен от статуквото, оставяйки ме да нося товара сама.

Докато лежа будна през нощта, изтощена и разочарована, не мога да не почувствам нотка на недоволство. Обичам семейството си безкрайно, но липсата на партньорство си взема своето. Виждам жени около мен да стартират бизнеси, да пътуват и да процъфтяват в личния си живот, докато аз съм заклещена в режим на оцеляване.

Не знам какво ни очаква в бъдеще. Мисълта да продължа по този път е плашеща, но идеята за драстични промени е също толкова ужасяваща. Засега продължавам напред с надеждата един ден Иван да види напрежението под което съм и да се включи в споделянето на товара.

Но до тогава оставам тук — жонглирайки сама в свят, който сякаш изисква повече отколкото мога да дам.