„Имате месец да си намерите друго жилище. От днес ще живея сама“: Историята на една майка, която трябваше да изгони двете си дъщери от дома

– Мамо, пак ли започваш с това? – гласът на Деница отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай, сякаш в нея се криеше някаква опора.

– Не започвам, Денице. Просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Погледнах към прозореца, зад който се стелеше мъгла над панелните блокове на Люлин. – Просто вече не мога така.

В този момент и другата ми дъщеря, Ива, се появи на прага. Беше късно вечерта, а тя тъкмо се прибираше от поредната си смяна в магазина. Сваляйки якето си, хвърли към мен уморен поглед:

– Какво пак става?

– Мама иска да ни изгони – изсъска Деница, сякаш аз не бях в стаята.

– Не ви гоня – прошепнах. – Просто… имате месец да си намерите друго жилище. От днес ще живея сама.

Тишината се разля между нас като разлято мляко по пода. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от асансьора.

– Ти сериозно ли? – Ива се засмя нервно. – След всичко, което преживяхме заедно?

– Да, сериозна съм – отвърнах тихо. – Не мога повече да нося всичко на гърба си. Вие сте вече големи жени. Време е да поемете отговорност за живота си.

Деница тресна чашата си в мивката:

– Значи така! След като татко почина, ти просто реши да ни изхвърлиш като ненужни вещи!

– Не е вярно! – извиках, а гласът ми се пречупи. – Аз… аз просто искам малко спокойствие. Малко въздух за себе си. От години живея само за вас!

Деница избяга в стаята си, трясвайки вратата след себе си. Ива остана права до масата, стиснала юмруци.

– Мамо, знаеш ли колко е трудно да намерим квартира с нашите заплати? Знаеш ли колко струва всичко? Ти поне имаш пенсия и този апартамент!

– Знам – прошепнах. – Но аз вече не издържам. Всяка вечер се карате, всеки ден ми хвърляте вината за всичко. Не мога повече да бъда буфер между вас.

Ива ме изгледа така, сякаш съм я предала.

– Добре – каза студено. – Щом така искаш.

Остана само шумът от телевизора в съседната стая и моето тежко дишане. Седнах на стола и се разплаках без звук.

Преди година загубих съпруга си, Георги. Бяхме заедно 32 години. Той беше моят стълб, моят приятел, човекът, който винаги намираше начин да ни помири след поредната кавга между децата. Когато го погребахме на Бакърена фабрика, сякаш част от мен остана там.

След това вкъщи всичко се промени. Деница започна да се прибира все по-късно, Ива работеше на две места, но парите все не стигаха. Започнаха да се карат за най-малкото – кой ще измие чиниите, кой ще плати тока, кой ще купи хляб. Аз стоях между тях като съдия без право на глас.

Всяка вечер лягах с мисълта: „Утре ще е по-добре.“ Но утре никога не идваше.

– Мамо, ти не разбираш! – крещеше Деница една сутрин, когато отказах да ѝ дам пари за нов телефон. – Всички имат по-хубави неща от мен! Само аз съм като просяк!

– Денице, нямаме възможност! Аз съм с пенсия 700 лева! Ива едва свързва двата края! Трябва да се научиш да цениш това, което имаш!

– Ти винаги мислиш само за себе си! – изкрещя тя и излезе трясвайки вратата.

Седнах на леглото и се разтреперих от безсилие. Кога станахме врагове? Кога любовта ни се превърна в упреци?

Една вечер Ива се прибра разплакана.

– Мамо… уволниха ме от магазина. Казаха, че съкращават хората с най-малък стаж.

Прегърнах я силно и за миг забравих всичко лошо между нас.

– Ще се оправим, маме… Ще намериш друга работа.

Но тя само поклати глава:

– Не мога повече тук… Всичко ме души.

Тогава разбрах – не само аз страдах в този дом. И те страдаха по свой начин.

Последната ни вечер заедно беше тиха. Деница мълчеше и гледаше телефона си. Ива опаковаше дрехите си в един стар куфар. Аз стоях до прозореца и гледах светлините на София.

– Мамо… – обади се Ива тихо. – Ще идваме да те виждаме. Обещавам.

– Знам – усмихнах се през сълзи. – Просто… простете ми, че не успях да ви дам повече.

Деница ме прегърна изненадващо силно:

– Мамо… благодаря ти за всичко. Ще се справим.

Вратата хлопна и останах сама сред тишината на панелния апартамент.

Сега всяка сутрин правя кафе само за себе си и слушам как тишината звучи различно без тяхната врява. Понякога ми липсват толкова много, че боли физически. Но знам, че това беше правилното решение – за тях и за мен.

Питам се: Кога една майка има право да избере себе си? Егоизъм ли е това или проява на любов? Какво бихте направили вие на мое място?