След шейсет: Десетте неща, които оставих зад гърба си, и съжаленията, които ме преследват

– Защо пак си сама, мамо? – гласът на дъщеря ми Елица проби тишината като нож. Беше неделя следобед, а аз седях на кухненската маса, загледана в празната чаша чай. Дъждът барабанеше по прозореца, а в мен се въртеше само един въпрос: как стигнах дотук?

След шейсетата ми година животът ми се преобърна. Пенсионирах се от училището в нашия малък град край Пловдив. Всички казваха: „Сега ще си починеш, ще се радваш на живота!“ Но никой не ми каза какво е да се събудиш една сутрин и да осъзнаеш, че всичко, което си била, вече не съществува.

Първото нещо, от което се отказах, беше работата. Мислех си, че ще ми олекне, но истината е, че с всяка изминала седмица усещах как губя част от себе си. Колегите ми спряха да ми звънят. Учениците ми забравиха за мен. Останах сама с мислите си и с празните стени.

Второто беше приятелството. С Галя и Мария се виждахме всяка събота в кафенето на площада. След пенсионирането ни разговорите станаха тежки – всеки разказваше за болежките си, за децата, които не идват на гости. Един ден просто спрях да ходя. Не исках да слушам за чуждите болки, когато моите ме разкъсваха отвътре.

Третото беше градината. Обичах да копая пръстта, да садя домати и чушки. Но след като коленете ми започнаха да болят, оставих мотиката в мазето. Гледах как бурените превземат лехите и се чувствах безсилна.

Четвъртото беше грижата за себе си. Преди винаги ходех с боядисана коса и червило. Сега огледалото ми показваше чужда жена с побелели кичури и уморени очи. „За кого да се старая?“ – питах се всяка сутрин.

Петото беше готвенето. Вече нямаше за кого да приготвям любимите манджи – Елица живее в София, а синът ми Петър е в Германия. Понякога готвех супа за три дни напред и я ядях студена пред телевизора.

Шестото беше прошката. Не можах да простя на съпруга си Иван, че ме остави сама преди десет години. Не можах да простя и на себе си, че не се борих повече за брака ни.

Седмото беше мечтите. Мечтаех да пътувам до морето всяко лято, но сега само гледам снимките от младостта си и въздишам.

Осмото беше вярата в хората. След като съседката ми ме излъга за пари, спрях да вярвам на когото и да било. Затворих се вкъщи и не пусках никого вътре.

Деветото беше музиката. Преди пеех в хора към читалището – сега радиото стои изключено, защото всяка песен ми напомня за миналото.

Десетото беше надеждата. Надеждата, че децата ще се върнат, че ще има смях в къщата, че ще намеря нова цел.

– Мамо, трябва да излезеш навън! – настояваше Елица по телефона. – Има клуб за пенсионери в центъра, защо не отидеш?
– За какво? – отвръщах аз. – Никой не ме чака там.
– Ти сама се затваряш! – гласът ѝ трепереше от безсилие.

Понякога Петър ми звъни от Германия:
– Майко, добре ли си?
– Добре съм, сине – лъжа го аз. Не искам да го тревожа.

Веднъж Елица дойде неочаквано. Донесе ми козунак и цветя.
– Мамо, спомняш ли си как пееше „Облаче ле бяло“?
– Как да не помня…
– Хайде пак!

Запяхме двете – гласът ми трепереше, но усетих топлина в гърдите си. За миг всичко тежко изчезна.

Тази вечер пак седя сама на масата и мисля за всичко изгубено. Можех ли да направя нещо различно? Ако бях простила на Иван… Ако бях приела поканата на Галя… Ако бях излязла навън…

Животът след шейсет не е само почивка – той е изпитание на духа. Десетте неща, които оставих зад гърба си, ме научиха колко е лесно да се предадеш и колко трудно е да простиш – най-вече на себе си.

А вие? От какво сте се отказали? И струваше ли си?