Вторият ми живот започна след 60: Историята на една българска жена

– Елена, пак ли забрави да сложиш сол в супата? – гласът на свекърва ми, баба Мария, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях до печката, с ръце, които леко трепереха, докато разбърквах супата. Вече 40 години слушах подобни забележки – за храната, за чистотата, за възпитанието на децата. Понякога ми се струваше, че никога няма да бъда достатъчно добра.

– Извинявай, ще добавя още малко – промълвих тихо, без да я погледна в очите. Мъжът ми, Иван, седеше на масата с вестник в ръка и дори не вдигна поглед. Дъщеря ми Марияна беше вече пораснала и отдавна живееше в София, а синът ми Петър работеше в Германия. Къщата беше пълна с хора, но аз се чувствах по-самотна от всякога.

Вечерите бяха най-тежки. След като всички си легнеха, оставах сама в тъмната кухня. Понякога плачех без звук, за да не ме чуят. Питах се: „Това ли е животът ми? Това ли заслужавам?“ Спомнях си младостта си – мечтите да стана учителка по литература, да пътувам, да пиша стихове. Но животът ме беше завъртял в кръга на ежедневието – готвене, чистене, грижи за всички други.

Една вечер, когато навън валеше проливен дъжд, Иван се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на алкохол. – Пак ли ще мрънкаш? – изсъска той, когато го попитах дали е вечерял. – Не ти ли стига, че цял живот те търпя? Ако не беше майка ми, отдавна да съм те изгонил!

Тези думи ме удариха като шамар. Седнах на стола и просто гледах в празното пространство. В този момент нещо в мен се пречупи. За първи път си позволих да помисля: „Ами ако просто си тръгна? Ако започна отначало?“

На следващия ден получих писмо от Марияна. „Мамо, липсваш ми. Знам, че не ти е лесно там. Ако някога решиш да дойдеш при мен в София, винаги ще имаш място у дома.“ Прочетох го десетки пъти. Сълзите ми капеха върху хартията.

Минаха седмици. Всеки ден усещах как нещо вътре в мен расте – не беше гняв, а по-скоро жажда за свобода. Започнах да излизам сама на разходки из селото. Говорех с комшийките – баба Станка ми разказваше за младостта си, за това как е избягала от мъж, който я е биел. „Животът е само един, Елено! Не го пропилявай!“ – казваше тя.

Една сутрин се събудих с усещането, че повече не мога да остана. Събрах малко дрехи в чанта и написах бележка: „Отивам при Марияна. Не ме търсете.“ Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха, но за първи път от години се чувствах жива.

Влакът до София беше пълен с непознати хора. Гледах през прозореца и си мислех за всичко, което оставям – и за всичко ново, което ме чака. Когато пристигнах при дъщеря ми, тя ме прегърна силно и заплака. „Мамо, гордея се с теб!“

Първите седмици бяха трудни. Чувствах се изгубена в големия град. Но Марияна ме записа на курс по компютърна грамотност за възрастни. Запознах се с други жени на моята възраст – някои разведени, други овдовели, всички с различни истории и болки.

Скоро започнах да пиша стихове отново. Всяка вечер сядах до прозореца и записвах мислите си в тетрадка. Един ден Марияна прочете някои от тях и настоя да ги изпратим до местен литературен клуб. Не след дълго получих покана да прочета свои стихове пред публика.

Стоях пред непознати хора със свито сърце и треперещ глас: „Жената не е само майка и съпруга. Жената е вселена от мечти и болки.“ След аплодисментите усетих как нещо тежко пада от раменете ми.

Иван ми звъня няколко пъти – първо ядосан, после умоляващ да се върна. Свекърва ми изпрати писмо: „Без теб къщата е пуста.“ Но аз вече бях направила своя избор.

Днес съм на 62 години и за първи път живея за себе си. Имам приятелки, пиша стихове и понякога дори пътувам с Марияна из България. Понякога вечер се питам: „Защо чаках толкова дълго? Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания?“

А вие какво бихте направили на мое място? Колко време бихте чакали преди да изберете себе си?