„Майка ми наема апартамент, но аз трябва да решавам всички проблеми“: Предложих ѝ да наеме професионалисти вместо да натоварва мен и съпруга ми

Когато навърших осемнадесет, майка ми организира малко парти и ми изнесе прочувствена реч за независимостта. Тя ми каза, че жената винаги трябва да може да стои на собствените си крака, че разчитането на другите води само до разочарование. Взех думите ѝ присърце и работих усилено, за да изградя живот, в който не трябваше да завися от никого.

Десет години по-късно майка ми вече е в края на шейсетте си години. Тя реши да отдаде под наем апартамент, който наследи от баба и дядо. Първоначално това изглеждаше като чудесна идея. Допълнителният доход щеше да ѝ помогне с пенсионирането, а тя можеше да се занимава с управлението на имота. Обаче нещата бързо се объркаха.

Наемателите започнаха да имат проблеми почти веднага. Водопроводът беше стар и изискваше постоянни ремонти, отоплителната система беше ненадеждна, а електрическата инсталация беше остаряла. Всеки път, когато нещо се объркаше, майка ми ме звънеше в паника, очаквайки аз да оставя всичко и да ѝ помогна.

В началото се опитвах да помагам колкото мога. Съпругът ми и аз прекарвахме уикендите си в оправяне на течове, смяна на осветителни тела и справяне с недоволни наематели. Но скоро това стана непосилно. И двамата имаме взискателни работи и малко дете, за което трябва да се грижим. Постоянните обаждания за помощ започнаха да се отразяват на семейния ни живот.

Една вечер, след поредното паническо обаждане от майка ми за счупен бойлер, реших, че е достатъчно. Предложих ѝ да наеме професионалисти за поддръжката и ремонтите. „Мамо,“ казах нежно, „винаги си ме учила да бъда независима и самостоятелна. Може би е време да последваш собствения си съвет.“

Тя не го прие добре. Обвини ме в неблагодарност и че я изоставям в нужда. Това беше болезнен разговор, но останах твърда. Обясних ѝ, че въпреки че я обичам и искам да помогна, не мога да продължа да жертвам благополучието на собственото си семейство.

Неохотно тя се съгласи да наеме фирма за управление на имоти. За известно време нещата изглеждаха по-добре. Професионалистите се грижеха за ремонтите, а наемателите бяха по-доволни. Но недоволството на майка ми към мен нарасна. Тя правеше пасивно-агресивни коментари за това как трябва да „плаща на непознати“, защото собствената ѝ дъщеря не ѝ помага.

Последната капка беше, когато тя ме звънна късно една нощ, плачейки за наемател, който се беше изнесъл без да плати наема. Тя настояваше веднага да отида при нея, за да ѝ помогна да се справи с проблема. Изтощена и разочарована, отказах. „Мамо, трябва сама да се справиш с това или да се обадиш на управителя,“ казах твърдо.

Тя затвори телефона и не ми говори седмици наред. Когато най-накрая разговаряхме, беше ясно, че отношенията ни са се променили. Тя вече не ме виждаше като надеждната си дъщеря, а като някой, който я е разочаровал.

Иска ми се да кажа, че нещата се подобриха, но не стана така. Майка ми продължи да има трудности с апартамента и отношенията ни останаха напрегнати. Уроците за независимостта, които ме беше научила, се върнаха като бумеранг, но също така създадоха пропаст между нас.

В крайна сметка майка ми продаде апартамента със загуба, неспособна да се справи със стреса от това да бъде хазяйка. Тя се премести в по-малко жилище и нае помощ за ежедневните си нужди. Все още разговаряме, но между нас има неизказано напрежение — напомняне за двойните стандарти, които са оформили живота ни.