Последното желание на моя син: Пътят от София до морето с колело

— Тате, обещай ми, че ще го направиш… — гласът на Дани беше толкова слаб, че едва го чувах през шумовете на апаратурата в болничната стая. Очите му, някога живи и пълни с пакости, сега бяха замъглени от болка и умора. — Обещай ми, че ще стигнеш до морето с колело. За нас двамата.

Стиснах ръката му, а сълзите ми се стичаха по бузите. Не можех да му откажа нищо. — Обещавам, Дани. Ще го направя. За теб.

Три дни по-късно го загубихме. Светът ми се срина. Жена ми Мария не говореше с мен седмици наред. Вината ме разяждаше – дали можех да направя нещо повече? Дали ако бях настоявал за лечение в чужбина, ако бях работил по-малко и прекарвал повече време с него…

Първите месеци след смъртта на Дани бяха мъгла. Ходех на работа като автомонтьор в Люлин, но нищо нямаше смисъл. Вечерите прекарвах в тишина, гледайки старите му снимки – как кара колело в парка „Западен“, как се смее с приятелите си от блока. Мария се затвори в себе си. Веднъж я чух да плаче в банята и разбрах, че не съм единственият, който се разпада.

Една вечер, докато подреждах гаража, попаднах на старото колело на Дани – синьо „Балканче“, което ремонтирахме заедно миналото лято. Седнах на пода и го прегърнах. Тогава си спомних обещанието.

— Ще го направя — прошепнах в тъмното.

Когато казах на Мария за намерението си да прекося България с колело – от София до Бургас, тя избухна:

— Това ли ти е решението? Да избягаш? А аз? А ние?

— Не бягам — отвърнах тихо. — Просто трябва да изпълня обещанието си.

Тя ме гледа дълго, после се обърна и излезе от стаята.

Първите дни на подготовка бяха абсурдни – не бях карал сериозно колело от години. Съседът ми Гошо ме видя да бутам колелото и се засмя:

— Къде си тръгнал бе, Пешо? На обиколка на света ли?

— До морето — отвърнах. — За Дани.

Гошо млъкна и само кимна. След това започна да ми носи инструменти и резервни части.

На сутринта преди тръгване Мария стоеше на прага със скръстени ръце.

— Ако не се върнеш…

— Ще се върна — прекъснах я. — Трябва да го направя.

Първият ден беше ад. Краката ми горяха, а мислите ми препускаха между спомени и вина. В Ихтиман спрях при малко кафене. Собственичката – леля Станка – ме попита къде съм тръгнал.

— За морето — казах кратко.

Тя ме изгледа внимателно и сложи пред мен топла баница.

— За някого ли караш?

— За сина ми… — гласът ми трепереше.

Тя само сложи ръка на рамото ми и каза:

— Бог да го прости. Пази се.

Пътят беше дълъг и самотен. Минавах през малки села – Вакарел, Пазарджик, Стара Загора… Навсякъде срещах хора, които ми разказваха за своите загуби. Един старец в Чирпан ми показа снимка на внучката си, която починала млада. Плакахме заедно на пейката пред кметството.

В Казанлък една група деца ме спряха:

— Чичо, защо караш сам?

— Не съм сам — усмихнах се през сълзи. — Синът ми е с мен.

Вечерите бяха най-тежки. Лежах в палатката си край пътя и гледах звездите. Понякога си представях как Дани кара до мен, смее се и ми разказва за мечтите си – да стане изобретател, да построи собствено колело…

В Бургас пристигнах след десет дни. Морето беше бурно, вятърът носеше солен вкус и спомени. Седнах на брега със снимката на Дани в ръка.

— Ето ме, момче — прошепнах. — Изпълних обещанието си.

В този момент усетих лекота – сякаш част от болката се беше разтворила във въздуха над морето.

Когато се върнах в София, Мария ме посрещна със сълзи и прегръдка. Не казахме нищо – думите бяха излишни.

Днес често минавам покрай парка „Западен“ и виждам деца да карат колела. Понякога някое момче ми маха отдалеч и за миг си мисля, че е Дани.

Чудя се – дали някога ще спрем да се обвиняваме? Дали болката ще избледнее или просто ще се научим да живеем с нея? Какво бихте направили вие на мое място?