Когато сестра ми поиска заплата, за да гледа майка ни

„Ако искаш да поема майка ни пак всеки ден, ще ми даваш по 900 лева на месец.“

Това ми го каза сестра ми Деси в коридора на „Света Анна“, докато чакахме да излезе лекарят. Аз направо я зяпнах.

„Ти нормална ли си? Това ни е майка.“

Тя вдигна рамене. „Да, майка ни е. И аз две години й бърша, мия, вдигам, водя по ТЕЛК, по лична лекарка, по изследвания. Ти идваш събота следобед с банички и ми обясняваш кое как да стане.“

Много грозно ми дойде. Аз не съм някаква безделница. Работя в счетоводна къща в Младост, имам две деца, едното е седми клас, мъжът ми кара бус и все го няма. Не съм седяла на кафе. Само че Деси живее в Люлин, в апартамента на майка ни, и честно казано винаги съм мислела, че и това не е малко. Без наем. Майка ни й беше дала да остане „временно“ след развода, а станаха осем години.

Казах й: „Ти пък хич не си на загуба. Живееш без наем, токът и водата се плащат от пенсията на майка.“

Тя се изсмя, ама такъв смях… „От нейната пенсия ли? Ти знаеш ли колко е? И знаеш ли кой доплаща лекарствата, памперсите, жената за къпане, когато аз съм на работа?“

Аз казах, че и аз давам. И наистина давах. Не всеки месец еднакво, ама давах. Купувах лекарства, пращах по Еконт каквото трябва, вземах я понякога за уикенда в Надежда, за да си почине Деси. Само че тя ме погледна и каза: „Понякога. Точно така. Понякога.“

После излезе лекарят и каза, че майка ни не може повече сама, трябват постоянни грижи, рехабилитация, някой да я наблюдава, защото след втория инсулт вече не е същата. Аз още бях бясна, но и ми стана лошо. Защото това значеше или дом, или някой от нас да се жертва съвсем.

В колата Деси пак почна: „Аз не мога повече. Ако ще го правя, няма да е ей така, щото съм длъжна и край.“

„Значи искаш да ти плащам, за да обичаш майка ни?“

Тогава тя млъкна. Само каза: „Точно това ли чу?“

Прибрах се и разказах на мъжа ми. Той веднага: „Не й давай стотинка. Утре ще поиска и осигуровки.“ Честно, тогава бях на неговото мнение. Има граници. Семейството не е ЕООД.

Само че след два дни отидох при майка ни да й занеса нощница и документи. Деси беше на работа в една аптека до Западен парк и ми остави ключ. Търсех епикризите в шкафа и попаднах на папка. Не съм ровила нарочно… е, добре, рових. Яд ме беше. И вътре имаше разписки, бележки, банкови преводи. От Деси към майка ни. Всеки месец. По 300, 400, 500 лева. Имаше и договор за бърз кредит на името на Деси отпреди година.

Направо седнах.

После видях и друго. Пълномощно. Майка ми е упълномощила мен преди три години да се разпореждам със спестовната й сметка, когато беше още добре. Бях забравила. Не съвсем забравила де. Аз тогава взех 6 хиляди лева оттам. С нейно знание… поне така си повтарях. За капаро за нашия апартамент, че продавачът ни притискаше, а тя каза: „Вземи, после ще ги върнеш.“ Не съм ги върнала. Все отлагахме. И Деси явно е разбрала.

Като се видяхме вечерта, тя не извика. Само ми каза: „Нали затова ли толкова лесно ми обясняваш кой какво дължи? Щото ти вече си взела.“

Аз се разкрещях тогава, защото като човек се почувства виновен, почва да вика. „Майка сама ми ги даде! Не съм ги откраднала!“

„Не си. И аз не казвам, че си. Казвам, че когато ти трябваше помощ, това беше от майка. Когато на мен ми трябва помощ, изведнъж станало търговия.“

Нямаше какво да кажа. Само я питах защо не ми е казала за кредитите и парите.

Тя каза: „Защото всеки път като ти намекнех, ти почваше да смяташ кой колко часа работи, кой колко деца има и как аз поне съм била в нейния апартамент.“

Тук дойде и другото. Апартаментът не бил точно „нейният бонус“, както аз го представях. Майка ми още преди две години й казала, че ако остане да я гледа, ще прехвърли жилището на двете ни по равно. После обаче майка почнала да се обърква, да забравя, да се кара. Един ден казвала едно, друг ден друго. На мен пък преди месеци ми беше подхвърлила: „Ти си по-оправна, на теб ще разчитам за документите.“ И аз, ако трябва да съм честна, в главата си вече си бях направила някаква схема, че накрая аз ще оправя нещата и ще е справедливо да взема по-голям дял, понеже Деси си е живяла там толкова години.

Като го написах, и на мен ми звучи гадно. Ама така беше.

После седнахме трите у дома, в кухнята. Майка ту познаваше всичко, ту се губеше. В един момент каза: „Не искам да ви тежа.“ След пет минути попита къде е татко, а той е починал от шест години. Деси отиде в банята и я чух, че плаче. Аз не влязох. Стоях като залепена.

Накрая направихме нещо средно. Не й давам „заплата“, щото думата още ме боде. Но от този месец превеждам твърда сума за гледачка и консумативи, а през две седмици поемам майка при нас за по три дни, колкото и да е трудно. И започнах да връщам онези 6 хиляди в отделна сметка на майка. Деси каза, че не го иска от мен за нея, а за да не си измисляме после кой какво е дал.

Само че пак не е мирно. Мъжът ми мърмори, че издържаме и сестра ми. Деси понякога пак ми говори все едно съм се сетила твърде късно. И може би е права. А аз още не мога да реша кое ме заболя повече — че поиска пари, или че се оказа, че аз съм гледала толкова време само от моята камбанария.

Не знам. В едно семейство грижата уж трябва да е от сърце, ама като не спиш, не работиш нормално и се затъва в сметки, сърцето само не стига. Вие как бихте постъпили — бихте ли плащали на близък човек да гледа родител, или това разваля всичко между вас?