Невидимата красота: Историята на една жена, която се научи да се вижда
– Пак ли ще излизаш така? – гласът на майка ми проряза тишината в коридора, докато се опитвах да си сложа обувките. – Поне малко червило да си сложиш, че изглеждаш като болна.
Погледнах я в огледалото – строгият ѝ поглед, ръцете скръстени на гърдите. Винаги беше така. От малка ме учеше, че жената трябва да изглежда добре – спретната коса, чисти дрехи, лек грим. „Красотата отваря врати“, казваше тя. Но аз… аз никога не се чувствах красива. Дори когато бях на 18 и всички момчета в гимназията гледаха по-скоро приятелката ми Деси, отколкото мен.
– Мамо, не ми се занимава с гримове – отвърнах тихо и излязох навън. Вятърът беше студен, а аз се чувствах още по-уязвима. Вървях по улицата към спирката и се чудех защо все още позволявам думите ѝ да ме нараняват. На 32 години съм, работя като счетоводител в малка фирма в София, живея сама в гарсониерата на баба ми в Люлин. И все пак, когато майка ми каже нещо за външния ми вид, се свивам като дете.
В офиса колежките ми винаги са перфектно поддържани – маникюр, прическа, нови дрехи. Аз нося едни и същи дънки цяла седмица и понякога забравям да си сложа крем за лице. „Трябва да се грижиш за себе си“, казваше шефката ми Марияна веднъж на кафе пауза. „Жената трябва да е красива, иначе кой ще я забележи?“
Но аз не исках да бъда забелязвана така. Исках някой да види мен – истинската мен, с всичките ми страхове, мечти и несигурности. Но кой би искал това?
Една вечер, след поредния тежък ден на работа и поредния спор с майка ми по телефона („Кога ще си намериш мъж? Кога ще отслабнеш? Защо не си като сестра ти?“), се прибрах вкъщи и се разплаках. Седях на пода в кухнята, облегната на хладилника, и се чудех дали някога ще бъда достатъчна – за себе си, за майка ми, за света.
На следващия ден реших да направя нещо различно. Не си сложих грим, не си оправих косата. Вместо това станах рано и отидох в парка до блока. Седнах на една пейка и просто гледах хората – майки с деца, възрастни двойки, млади момичета с безупречен грим. И тогава видях една жена – може би на моята възраст, с разрошена коса и уморени очи. Тя държеше ръката на малко момче и му се усмихваше така топло, че цялото ѝ лице светеше.
Замислих се: тази жена не беше красива по стандартите на майка ми или на списанията. Но имаше нещо в нея – някаква светлина, която идваше отвътре. Може би това беше истинската красота?
Вечерта позвъних на сестра ми Ива. Тя винаги е била „красивата“ в семейството – висока, с дълга коса и безупречна кожа. Но напоследък беше все по-уморена и раздразнителна.
– Иве, ти щастлива ли си? – попитах я изведнъж.
– Какво ти става? – засмя се тя нервно. – Защо питаш?
– Просто… напоследък се чувствам празна. Все едно се опитвам да бъда някой друг.
– Мислиш ли, че аз не се чувствам така? – гласът ѝ потрепери. – Всеки ден се чудя дали съм достатъчно добра – за мъжа ми, за децата… За мама.
Дълго мълчахме. После тя прошепна:
– Може би трябва да спрем да се опитваме да угодим на всички.
Тези думи ме удариха като гръм. Цяла нощ мислех за тях.
На следващата сутрин реших да направя нещо само за себе си – не за майка ми, не за колежките, не за обществото. Записах се на курс по рисуване в читалището до нас. Винаги съм обичала да рисувам като дете, но някак си го бях забравила.
Първият път бях ужасно притеснена – всички останали изглеждаха по-талантливи, по-уверени. Но когато потопих четката в боите и започнах да рисувам, усетих как напрежението изчезва. За първи път от години бях просто себе си.
С времето започнах да се чувствам по-добре в кожата си. Не защото отслабнах или започнах да нося грим всеки ден, а защото правех неща, които ме правеха щастлива. Започнах да излизам повече с приятели, да чета книги, които ме вдъхновяват, да се грижа за себе си по свой начин – с любов и търпение.
Майка ми все още понякога ме критикуваше:
– Не разбирам защо си губиш времето с тия глупости! По-добре си намери мъж!
Но вече думите ѝ не ме боляха толкова. Знаех коя съм и какво искам.
Един ден тя дойде у нас без предупреждение. Видя картините ми наредени по стените и замълча дълго.
– Не знаех, че можеш така да рисуваш… – прошепна тя.
– И аз не знаех – усмихнах се тихо.
Тогава разбрах: красотата не е в това как изглеждаш или какво мислят другите за теб. Красотата е в това да бъдеш верен на себе си и да обичаш живота такъв, какъвто е.
Понякога още се питам: Ще успея ли някога напълно да приема себе си? А вие… какво мислите? Какво означава красотата за вас?