Когато любовта не стига: Историята на едно изтощено семейство

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепери, докато държа бебето, което отново плаче вече трети час. В кухнята мирише на изгоряло, а в хола двете по-големи деца се карат за поредната играчка. Петър стои до прозореца, стиснал юмруци, и мълчи. Знам, че и той е на ръба.

Преди година животът ни изглеждаше подреден. Аз — учителка в детска градина, той — техник в малка фирма. Две деца — Мария на осем и Калоян на пет. Бяхме си казали, че това ни стига. Но съдбата се пошегува с нас — забременях неочаквано. Помня как стояхме в банята, държейки теста, и Петър само прошепна: „Ще се справим.“

Сега, девет месеца по-късно, се чудя дали не излъгахме себе си. Малката Елица е на три месеца и почти не спи. Аз съм като призрак — с тъмни кръгове под очите, забравила кога за последно съм се смяла истински. Петър работи допълнително, за да смогнем с парите, но това означава, че почти не го виждаме. Когато се прибере, е уморен и раздразнителен.

— Моля те, вземи я за малко — подавам му бебето, а той въздъхва тежко.
— И аз имам нужда от почивка! — избухва той. — Все едно само ти си изморена!

Думите му ме удрят като шамар. Знам, че не е честно да го обвинявам, но понякога ми се струва, че всичко пада върху мен. Мария ме дърпа за ръкава:
— Мамо, пак ли ще крещите?

Сърцето ми се свива. Децата усещат всичко. Калоян е станал затворен — често се крие в стаята си и рисува чудовища. Мария започна да се напикава нощем. А аз? Аз плача тайно в банята.

Веднъж майка ми дойде да помогне. Гледаше ме с укор:
— Ние с баща ти отгледахме трима без да мрънкаме! Ти си млада, стегни се!

Но времената са други. Наемът ни е висок, храната поскъпва всеки месец. В детската градина заплатата ми не стига дори за памперси. Петър взима извънредни смени, но парите пак не стигат. Понякога се караме за глупости — кой ще измие чиниите, кой ще сложи децата да спят.

Една вечер, докато къпех Елица, усетих как ръцете ми треперят от умора. Водата беше топла, а тя ме гледаше с огромните си очи. Изведнъж ми се прииска да избягам — някъде далеч, където няма плач, няма претенции, няма вина.

— Мамо? — Мария надникна през вратата. — Ти още ли ме обичаш?

Този въпрос ме разби. Прегърнах я силно и заплакахме двете.

Петър започна да спи на дивана под претекст, че трябва да става рано. Знам, че бяга от мен и от хаоса вкъщи. Веднъж го чух да говори по телефона:
— Не знам колко още ще издържа така…

Започнах да се страхувам — не само за брака ни, а и за себе си. Чувствах се като провалена майка и съпруга. Опитах да говоря с приятелки, но повечето само казваха: „Ще мине.“ Но кога? И как?

Една сутрин Калоян отказа да стане за градина.
— Всички обичате бебето повече! — изкрещя и захвърли плюшеното си мече.

Петър го сграбчи за ръката:
— Не говори така на майка си!

Аз само стоях и гледах празно. В този момент осъзнах колко сме се отчуждили всички един от друг.

Реших да потърся помощ. Отидох при психолог в общинския център. Разказах всичко — за умората, за страха, че ще изгубя семейството си.
— Не сте сама — каза жената тихо. — Много родители преминават през това. Позволете си да поискате помощ.

Започнах малко по малко да говоря с Петър без обвинения. Да моля майка ми за помощ без срам. Да обяснявам на Мария и Калоян, че ги обичам също толкова силно.

Понякога пак крещим. Понякога пак плача в банята. Но вече знам — не съм сама в тази битка.

Понякога си мисля: Защо никой не говори открито за това колко трудно може да бъде родителството? Защо се срамуваме от умората и отчаянието?

А вие? Чувствали ли сте се някога така безпомощни? Как се справихте?