Когато сърцето се разкъсва между две семейства: Историята на един син и неговата майка

– Татко, защо плачеш? – гласът на малката ми дъщеря Катерина ме извади от унеса, докато стоях на кухненската маса, стиснал телефона в ръка така силно, че кокалчетата ми побеляха.

– Не плача, Кате, просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ обясня, че само преди минута чух гласа на леля Даниела от Пловдив: „Петре, майка ти е в болницата. Инсулт. Не знам дали ще…“

Светът ми се срина. Винаги съм бил далеч – първо студентските години в София, после работата ме отведе чак до Варна, а след това съдбата ме запрати още по-далеч – в Бургас, където срещнах жена си Ирина. Създадохме си живот, дом, деца… Но майка ми Мария остана там, в Пловдив, сама след смъртта на баща ми.

– Петре, трябва да тръгнеш веднага! – настоя Ирина, докато опаковаше дрехи в една стара чанта. – Аз ще се оправя с децата. Майка ти има нужда от теб.

– Ами работата? Ами Катерина и Мартин? – опитах се да възразя, но тя само ме погледна строго:

– Ако не отидеш сега, цял живот ще съжаляваш.

Влакът за Пловдив тръгваше след два часа. Докато пътувах през нощта, гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклото и си спомнях детството – как майка ми ме водеше за ръка до училище, как ми шиеше дрехи от старите си поли, как ме чакаше с топла супа след тренировка по футбол. Колко пъти ѝ бях казвал „нямам време“, когато звънеше по телефона…

В болницата миришеше на лекарства и страх. Намерих я в стая с още три жени. Беше бледа, с треперещи ръце и празен поглед. Когато ме видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Петре…

– Тук съм, мамо. Всичко ще бъде наред.

Седнах до леглото ѝ и хванах ръката ѝ. Тя се опита да се усмихне, но устните ѝ едва помръднаха.

– Не трябваше да идваш… Имаш си семейство…

– Ти си моето семейство, мамо. Винаги ще бъдеш.

Така започнаха най-тежките дни в живота ми. Прекарах седмица в болницата – между лекарите, които говореха със сложни думи за „рехабилитация“ и „прогноза“, между лелите и братовчедите, които идваха да я видят за пет минути и после изчезваха. Аз оставах – сменях памперси, хранех я с лъжица, четях ѝ вестника на глас.

Вечерите прекарвах сам в апартамента ѝ – онзи стар панелен блок в Кючук Париж. Всичко миришеше на нея – на лавандула и домашен сапун. Разглеждах снимки по стените: аз като абитуриент; тя и татко на морето; аз с Катерина на ръце…

Една вечер телефонът звънна. Беше Ирина.

– Петре, Мартин има температура вече трети ден. Не знам какво да правя…

Гласът ѝ беше уморен и отчаян. Сърцето ми се сви – бях нужен и там. Разкъсвах се между две семейства, две любови, две болки.

– Ще се върна скоро… Обещавам.

Но майка ми имаше нужда от мен повече от всякога. Лекарите казаха, че шансът да проходи отново е малък. Започнах да търся рехабилитатор, да уреждам документи за ТЕЛК, да се карам с чиновници по гишетата.

Една сутрин чух как съседката баба Недка шепне на входа:

– Горката Мария! Синът ѝ дойде чак от Бургас… А другите й роднини? Само той се грижи за нея.

Почувствах гордост и вина едновременно. Защо трябваше да чакам инсулт, за да осъзная колко е важна майка ми? Защо животът ни разпръсква така далеч един от друг?

Седнах до леглото й и я попитах:

– Мамо, страх ли те е?

Тя кимна леко.

– Не ме е страх от смъртта… Страх ме е да не остана сама.

Стиснах ръката й по-силно.

– Никога няма да те оставя сама.

Дните минаваха бавно. Майка ми започна да говори по-ясно, усмивката й се върна. Но аз знаех – трябваше да се върна при Ирина и децата. Сърцето ми се късаше на две.

Последната вечер преди да тръгна обратно към Бургас седнахме двамата на балкона. Гледахме светлините на града.

– Петре… Благодаря ти, че дойде. Знам колко ти е трудно.

– Мамо… Ако можех да върна времето назад… Щях ли да бъда по-добър син?

Тя само ме прегърна.

Сега вече съм обратно у дома при Ирина и децата. Но всяка вечер мисля за майка ми – дали е добре, дали някой й носи хляб, дали не се чувства сама. Понякога си мисля: колко струва една жертва за родителите ни? И кога разбираме истинската цена на любовта?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали за своите родители?