Старите снимки и новите рани: Историята на една българска раздяла

– Защо пак не можеш да се справиш сама, Мария? – чух гласа си да кънти в празната кухня, докато гледах как водата капе неумолимо от крана. Беше трети път този месец. Седях на пода, с разхвърляни инструменти около мен, и се чудех дали това е просто поредният битов проблем или знак от съдбата, че не мога да се справя сама след развода.

Телефонът ми лежеше до мен. Пръстите ми трепереха, докато избирах номера на Петър – бившия ми съпруг. Не бяхме говорили от месеци. След онази последна караница в хола, когато чашата с кафе се разби в стената, а думите ни бяха по-остри от стъклата по пода, си обещах никога повече да не го търся за нищо. Но сега… Сега имах нужда. Не от него като човек, а от някой, който разбира от кранове.

– Ало? – гласът му беше сънен, макар че беше едва десет сутринта.
– Петре… Кранът пак тече. Можеш ли да дойдеш?
– Не можеш ли да извикаш майстор? – попита той сухо.
– Моля те. Само този път.

Час по-късно звънецът иззвъня. Отворих вратата и го видях – същият Петър, но някак по-уморен. В ръцете си държеше не кутия с инструменти, а стара снимка в рамка. Снимката беше от онова лято на морето – аз, той и малката ни дъщеря Ива, която тогава беше на пет.

– Какво правиш с това? – попитах объркано.
– Искам да те попитам нещо – каза той и остави снимката на масата. – Помниш ли този ден?

Погледнах снимката. Усмивките ни бяха истински. Вятърът беше разрошил косата ми, а Ива държеше огромна топка сладолед.

– Помня – прошепнах. – Бяхме щастливи тогава.
– Наистина ли? Или само така изглеждахме?

Този въпрос ме удари като шамар. Седнах на стола и се загледах в снимката. Спомних си как точно преди да я направим се бяхме скарали заради парите за почивката. Как после се преструвахме на щастливи заради Ива.

– Не знам – признах си. – Може би само сме се престрували.
– Мария… Защо всичко трябваше да свърши така? Защо не можахме да си простим?

Мълчах. В главата ми се въртяха всички онези вечери, в които се прибирах уморена от работа и намирах Петър пред телевизора с бутилка бира. Всички онези сутрини, когато той тръгваше рано и не казваше нито дума. Всички упреци, всички неизказани думи.

– Може би защото никога не говорихме истински – казах най-накрая.
– А сега? Можем ли?

Погледнах го. В очите му имаше болка, но и надежда. За миг си представих какво би било, ако просто го прегърна и кажа „Извинявай“. Но после си спомних защо си тръгнах – защото вече не можех да дишам в тази връзка, защото се чувствах сама дори когато бяхме двама.

– Не знам дали можем – отвърнах тихо. – Но знам, че трябва да опитаме поне заради Ива.

Той кимна и седна до мен. Дълго време мълчахме. После Петър стана и огледа крана.

– Имаш ли гаечен ключ?
– В чекмеджето до печката.

Докато той работеше по крана, аз гледах снимката и си мислех за всички компромиси, които правим в живота си – заради децата, заради родителите си, заради страха от самота. Чудех се дали някога ще мога да простя напълно – на него, на себе си, на живота.

Кранът спря да тече. Петър избърса ръцете си и ме погледна:

– Ако имаш нужда от нещо… Знаеш къде да ме намериш.
– Благодаря ти.

Той тръгна към вратата, но преди да излезе се обърна:

– Мария… Мислиш ли, че някога ще можем пак да бъдем приятели?

Не знаех какво да кажа. Само кимнах леко.

Вратата се затвори след него. Останах сама в тишината на апартамента, със снимката в ръце и сълзи в очите.

Понякога се чудя: колко струва прошката? И дали някога ще спрем да носим старите рани със себе си?