Избрах внучката си пред сина си: Тежкият избор на една българска майка

– Мамо, как можа? – гласът на сина ми Петър трепереше от гняв и отчаяние. Стоеше пред мен в хола, стиснал юмруци, а очите му – същите кафяви очи, които някога гледаха с обич – сега ме пронизваха с обвинение.

Сърцето ми се сви. Бях седнала на стария диван, ръцете ми трепереха върху коленете. Внучката ми Мария стоеше в ъгъла, прегърнала учебника си по математика, и се опитваше да не плаче. Беше само на шестнайсет, но вече познаваше болката на семейните скандали.

– Петре, моля те… – започнах тихо. – Знаеш защо го правя.

– Не! Не знам! – прекъсна ме той. – Аз съм ти синът! Как можа да оставиш апартамента на нея? На дете!

В този момент времето сякаш спря. Спомних си всичко – първите години с баща му, Георги. Как се влюбих в него в университета във Велико Търново. Беше чаровен, умен, обещаваше ми светло бъдеще. Но после дойдоха бутилките, скандалите, изчезванията по цели нощи. Петър беше само на пет, когато за първи път го намерих скрит под масата, докато баща му крещеше и чупеше чинии.

– Мамо… – Мария се приближи до мен и хвана ръката ми. – Не се карайте…

Петър я изгледа с омраза. – Не се меси! Това не те засяга!

– Петре! – извиках аз. – Не говори така на детето! Тя е твоя дъщеря!

Той се обърна към мен с лице, изкривено от болка. – Ти винаги я защитаваш! А мен… мен ме предаде!

Сълзите ми потекоха по бузите. Колко пъти бях прощавала на Петър? Колко пъти го бях прибирала от полицията след поредния запой? Колко пъти бях крила истината от съседите и роднините? Бях му дала всичко – младостта си, парите си, здравето си.

Но когато Мария се роди, нещо в мен се промени. Видях в нея надежда. Тя беше различна – учеше усърдно, помагаше ми вкъщи, мечтаеше да стане лекарка. А Петър… той така и не успя да се измъкне от сенките на баща си.

– Мамо… – прошепна той по-тихо. – Аз съм ти синът…

– Знам, Петре. И те обичам. Но не мога повече да гледам как пропиляваш всичко. Този апартамент е единственото сигурно нещо за Мария. Ако го оставя на теб… знам какво ще стане.

Той се хвана за главата и седна тежко на стола.

– Ще се оправя… Обещавам ти… Само ми дай още един шанс…

Погледнах го дълго. Виждах в него малкото момче, което някога държах за ръка до училище. Но виждах и мъжа, който вече три пъти беше заложил златните ми обеци заради дългове към кварталния лихвар.

– Давах ти шансове цял живот… – казах тихо. – Но този път трябва да мисля за Мария.

Той избухна:

– Значи за теб тя е по-важна от мен?!

– Не е въпрос на важност! – извиках аз през сълзи. – Въпрос е на оцеляване! На бъдеще!

В този момент Мария се разплака и изтича в стаята си. Останахме само двамата с Петър в тишината на вечерта.

– Мамо… – прошепна той пак. – Ще умра сам…

Станах и го прегърнах силно. Миришеше на евтин алкохол и цигари.

– Не си сам… Но трябва да поискаш помощ. Аз вече не мога да те спасявам вместо теб.

Той се отдръпна рязко и излезе, тръшкайки вратата след себе си.

Останах сама в хола, слушайки тишината и далечния шум от телевизора в стаята на Мария. Сълзите ми не спираха. Спомних си как майка ми някога ми каза: „Децата са като огледала – показват ти най-доброто и най-лошото от теб.“

Цяла нощ не мигнах. Мислех за Петър – дали ще намери сили да промени живота си? Дали някога ще ми прости? Мислех за Мария – дали ще разбере защо направих този избор? Дали ще ме помни като добра баба или като жена, която е разбила семейството?

На сутринта приготвих закуска за Мария и я изпратих на училище.

– Бабо… – спря се тя на прага. – Ще бъдем ли добре?

Усмихнах й се през сълзи.

– Ще бъдем, мило мое. Ще бъдем.

Сега седя сама в празния апартамент и пиша това писмо до всички вас – майки, бащи, баби и дядовци, които някога са били изправени пред невъзможен избор.

Постъпих ли правилно? Или предадох собствения си син? Какво бихте направили вие?