Когато никой не вярваше в мен: Историята на едно изоставено дете в България

– Не! Не искам да тръгвам пак! – крещях с всичка сила, докато леля Мария се опитваше да ми обуе обувките. Сълзите ми се стичаха по бузите и попиваха в избелялата ми тениска с Мечо Пух. Беше октомври, а въздухът в приемния дом в Кючук Париж миришеше на прах и стари спомени. Бях на осем и това беше петият път, когато някой идваше да ме вземе „за малко“.

– Стига, Иване, трябва да си силен – прошепна тя, но гласът ѝ трепереше. Знаех, че и на нея ѝ е тежко. Но какво от това? Аз пак щях да съм чужд в чужд дом.

Първите ми спомени са от болничното легло – бели стени, мирис на спирт и една медицинска сестра, която ме наричаше „слънчице“. Майка ми така и не дойде. Казаха ми, че съм бил нежелан. После започнаха смените – семейство след семейство, всяко със своите правила, страхове и тайни. В едно от тях бащата пиеше и крещеше по всички. В друго майката ме караше да чистя до късно вечерта, защото „трябва да си заслужа хляба“.

Всяка нова стая миришеше различно – на готвено, на мухъл или на евтин парфюм. Всяка нова стая беше обещание за нещо по-добро, което никога не идваше. Започнах да се затварям в себе си. Не говорех много, не се усмихвах. В училище децата ме наричаха „домашарче“ и ме отбягваха. Учителката по математика веднъж ме попита:

– Иванчо, защо винаги си сам?

Погледнах я и само свих рамене. Как да ѝ обясня? Как да кажа на някого, че никой не те иска истински?

Годините минаваха. Научих се да не се привързвам. Когато някой възрастен се усмихнеше топло, аз се свивах вътрешно – знаех, че това ще свърши. Веднъж една жена от социалните ми каза:

– Иване, има семейство от Пловдив, което иска да те види. Може би този път ще е различно.

Погледнах я с недоверие. Колко пъти вече бях чувал това? Но все пак отидох. Семейството беше странно – майката, Елена, имаше топли кафяви очи и ръце, които миришеха на ванилия. Бащата, Георги, беше висок и мълчалив, но когато ме погледна, сякаш видя нещо в мен.

– Здравей, Иване – каза той тихо. – Знаем, че ти е трудно да вярваш на хората. Но ние сме тук и няма да си тръгнем.

Не им повярвах. Първите седмици бях като сянка – вървях по пръсти, не говорех много, чаках момента, в който ще ми кажат да си събера багажа. Но този момент не идваше.

Една вечер Елена седна до мен на леглото.

– Знаеш ли, Иване – започна тя внимателно – аз също съм била сама като малка. Знам какво е да мислиш, че никой няма нужда от теб.

Погледнах я изненадан. За първи път някой възрастен ми каза нещо такова.

– Но ти си нужен – продължи тя. – На нас ни трябваш точно такъв, какъвто си.

Тогава за първи път от години заплаках пред някого. Не от болка, а от страх – страхът да повярвам, че може би този път няма да бъда изоставен.

Минаха месеци. Започнах да свиквам с новия дом – с миризмата на прясно изпечен хляб сутрин, със смеха на Георги вечер пред телевизора. Започнах да вярвам малко по малко. Но страхът не си отиваше напълно.

Веднъж в училище един съученик ме попита:

– Ти защо живееш с приемно семейство? Майка ти не те ли е искала?

Почувствах как гърлото ми се стяга. Не знаех какво да кажа. Вечерта разказах на Елена за случката.

– Хората понякога са жестоки – каза тя тихо. – Но ти не си виновен за нищо.

Тези думи останаха с мен дълго време. Започнах да пиша в тетрадка всичко, което чувствах – гняв, тъга, надежда. Понякога Георги ме намираше с тетрадката и само ме потупваше по рамото.

– Мъжете също плачат понякога – каза ми веднъж.

С времето започнах да вярвам повече в себе си. Започнах да мечтая за бъдеще – за университет, за работа като социален работник, за семейство.

Но понякога нощем още се будя с мисълта: „Ами ако утре всичко свърши?“

Сега съм на седемнадесет и пиша тази история за всички онези деца като мен – които са били изоставени и са се научили да не вярват в любовта. Защото понякога чудесата се случват там, където най-малко ги очакваш.

Питам се: Може ли човек наистина да повярва в безусловната любов? Или белезите от миналото винаги ще ни напомнят кои сме били?