Разделени рафтове, разделени сърца: Живот под един покрив с тъща ми

— Не мога да повярвам, че го предлагаш! — гласът на тъща ми, госпожа Иванова, проряза въздуха като нож. Стоях пред отворения хладилник, с ръка върху бурканчето с домашна лютеница, и се опитвах да не избухна. — Какво значи „да си разделим рафтовете“? Това не е общежитие!

В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренено напрежението между нас. Три години живеем заедно в този двустаен апартамент в Люлин — аз, съпругът ми Петър, малкият ни син Алекс и неговата майка. Откакто се роди Алекс, не сме имали възможност да се изнесем. Петър работи като техник в една малка фирма, а аз — когато имам късмет — замествам учители по български език и литература в близкото училище. Заплатите ни стигат едва за сметките и храната.

— Просто мисля, че ще е по-лесно за всички — казах тихо, опитвайки се да не срещна погледа ѝ. — Така няма да се бъркаме в продуктите си.

— Ама ти чуваш ли се? — продължи тя, вече с по-висок тон. — В моя дом ще ми казваш къде да си държа киселото мляко? Аз съм гледала Петър сама! Всичко тук е мое!

Петър влезе в кухнята точно в този момент и застина на прага. Погледна ту мен, ту майка си. Знаех, че няма да вземе страна. Никога не го прави.

— Мамо, хайде да не се караме… — започна той плахо.

— Не се карам! Просто не разбирам как може снаха ми да иска да делим хладилника като някакви квартиранти! — извика тя.

Алекс започна да плаче от стаята си. Отидох при него, оставяйки бурканчето на плота. Прегърнах го и се опитах да скрия сълзите си. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

Вечерта седнахме тримата на масата. Госпожа Иванова мълчеше демонстративно, а Петър ровеше в чинията си.

— Мамо… — опита се пак той. — Просто е по-удобно така. Всеки ще знае кое е неговото.

— Аз не съм чужда тук! — отсече тя. — Ако не ви харесва, може да си намерите квартира.

Петър въздъхна тежко. Знаехме, че това е невъзможно. Наемите са безумни, а спестявания нямаме.

Следващите дни минаха в ледено мълчание. Госпожа Иванова започна да заключва някои от продуктите си в малък шкаф. Аз пък криех шоколада за Алекс в гардероба ни. Чувствах се унизена и ядосана едновременно.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър се приближи до мен.

— Знам, че ти е трудно… Но моля те, опитай се да не я дразниш повече.

— Аз ли я дразня? — прошепнах през зъби. — Само предложих нещо практично! Не мога повече така, Петре. Чувствам се като гостенка тук.

Той ме прегърна неловко.

— Ще се оправят нещата… Обещавам ти.

Но нищо не се оправяше. Госпожа Иванова започна да прави забележки за всичко — как готвя, как простирам дрехите, дори как говоря на Алекс.

Една сутрин Алекс разля мляко на килима. Госпожа Иванова избухна:

— Виждаш ли? Ако беше слушала мен и не му беше давала сам да пие от чашата…

— Мамо! — извика Петър най-накрая. — Стига вече!

Тя го изгледа с насълзени очи.

— За теб всичко е по-важно от майка ти…

Петър излезе ядосан от стаята. Аз останах сама с Алекс и тъща ми. За първи път я видях уязвима — седеше приведена, с ръце на коленете.

— Не искам да ви преча… Просто ми е трудно — прошепна тя.

Погледнах я изненадано. За миг забравих гнева си.

— И на мен ми е трудно — отвърнах тихо.

Така започнахме да говорим повече. Не беше лесно — все още имахме разногласия за всичко: от това какво да купуваме до това кой кога да ползва пералнята. Но поне вече не криехме болките си зад обиди и мълчание.

Минаха месеци. Все още живеем заедно, все още делим хладилника (макар и негласно), но вече понякога сядаме заедно на кафе и си говорим за миналото. Понякога дори се смеем на абсурдните ни спорове.

Понякога се питам: Дали някога ще имаме свой дом? Или ще трябва цял живот да правим компромиси? А вие как бихте постъпили на мое място?