„Изборът на една майка: Денят, в който оставих сина си“

Сега съм на 58 години, а синът ми, Иван, е на 28. Живеехме в малък апартамент в София, град, който никога не спи, но често оставя жителите си неспокойни. Животът ми претърпя драстичен обрат, когато Иван беше само на 3 години. Съпругът ми, когото смятах за партньор за цял живот, ни напусна. Остави след себе си следа от неизпълнени обещания и неплатени сметки. Трябваше да бъде нашата опора, но вместо това се срина под тежестта на собствените си пороци.

Отглеждането на Иван самостоятелно не беше лесна задача. Работех на две места само за да осигуря покрив над главите ни и храна на масата. Въпреки усилията ми, сметките продължаваха да се трупат и заплахата от изгонване висеше над нас като тъмен облак. Бях постоянно изтощена, както физически, така и емоционално, но се опитвах да предпазя Иван от суровата реалност на нашата ситуация.

Когато Иван навърши 10 години, се изправих пред решение, което щеше да промени живота ни завинаги. Появи се възможност да работя в чужбина в Германия. Работата обещаваше стабилен доход и шанс най-накрая да изплатим дълговете си. Изглеждаше като спасителен пояс в нашето време на нужда. Но това имаше висока цена — трябваше да оставя Иван.

Агонизирах над решението седмици наред. Как можех да оставя сина си, когато той имаше най-голяма нужда от мен? Но как можех да продължа да му осигурявам всичко, ако постоянно бяхме на ръба да загубим всичко? В крайна сметка се убедих, че това е най-добрият вариант и за двама ни. Уредих Иван да остане при сестра ми, която живееше в близък квартал. Тя обеща да се грижи за него като за свой собствен син.

Денят, в който заминах, беше един от най-трудните дни в живота ми. Иван стоеше на вратата, държейки любимото си плюшено животно, сълзи се стичаха по лицето му. Прегърнах го силно, шепнейки обещания за по-добро бъдеще и чести посещения. Но дълбоко в себе си знаех, че нещата никога няма да бъдат същите.

Животът в Германия не беше това, което си представях. Работата беше изискваща и самотата беше задушаваща. Липсваше ми Иван ужасно много, но се опитвах да се съсредоточа върху причината, поради която бях там — да изградя по-добър живот за нас. Въпреки това, с месеци превръщащи се в години, разстоянието между нас ставаше все по-голямо. Телефонните ни разговори станаха по-редки и когато говорехме, имаше неизказано напрежение във въздуха.

Когато най-накрая се върнах в София пет години по-късно, Иван вече не беше малкото момче, което бях оставила. Той беше тийнейджър сега, със свой собствен живот и свои собствени борби. Връзката, която някога споделяхме, беше заменена от негодувание и гняв. Той се чувстваше изоставен и предаден от единствения човек, който трябваше да бъде там за него.

Днес, докато седя сама в малкия си апартамент, размишлявам върху изборите си. Мислех си, че правя най-доброто за Иван, но в действителност загубих нещо много по-ценно от финансовата стабилност — загубих доверието и любовта на сина си. Това е товар, който нося със себе си всеки ден, напомняне за решение, което никога не може да бъде отменено.