Когато домът не е твой: Живот под командата на свекървата

„Петя! Петя, вече е 7:02! Закуската беше в 7:00!“, гласът на свекърва ми, Мария, пронизва утрото като аларма, която не можеш да изключиш. Скачам от леглото, сърцето ми бие лудо. Знам какво ме чака – ако не съм на масата навреме, ще остана гладна до обяд. Това не е просто закуска, това е изпитание за оцеляване.

Влизам в кухнята, където Мария вече е прибрала всичко. Синът ѝ – моят съпруг, Иво – седи с наведена глава, избягва погледа ми. Той никога не се намесва. „Трябва да се научиш на ред, Петя. В този дом всичко е по часовник“, казва тя и ми подава празна чиния. Усмихва се студено, а аз усещам как гневът и безсилието се смесват в гърдите ми.

Преди три години се нанесохме тук, след като Иво загуби работата си. Мислех, че ще е временно. Но временното стана постоянно, а аз – пленница в чужд дом. Всяка сутрин е една и съща битка: ако закъснея за банята с минута, Мария заключва вратата и трябва да чакам до вечерта. Ако не измия чиниите веднага след хранене, тя ги прибира и ги мие сама – после цял ден мълчи и тръшва врати.

Понякога се чудя дали съм невидима за Иво. Вечер, когато легнем, му казвам: „Не мога повече така. Чувствам се като гостенка.“ Той въздиша: „Знам, Петя, но нямаме друг избор.“

Една неделя сутрин се осмелявам да закъснея нарочно. Оставам в леглото още десет минути. Сърцето ми препуска – това е моят малък бунт. Когато слизам долу, Мария ме гледа с презрение: „Явно не уважаваш дома ми.“ Не отговарям. Просто сядам на стола и гледам празната маса. Иво мълчи.

Следобедът минава в тягостно мълчание. Чувствам се като дете, което са наказали. Вечерта Мария влиза в стаята ни без да чука: „Петя, утре ще ставаш по-рано. Имаме гости и трябва да помогнеш с готвенето.“

На следващия ден ставам в 5:30. Помагам с всичко – беля картофи, мия пода, сервирам. Гостите идват – роднини на Мария от Пловдив. Всички ме гледат като прислужница. Една от лелите прошепва: „Горката Петя, все едно не е снаха, а домашна помощница.“

Вечерта Иво ми казва: „Майка ми просто иска всичко да е перфектно.“ Аз избухвам: „А аз кога ще бъда важна? Кога ще имаме свой дом?“ Той ме прегръща неловко: „Скоро…“ Но вече не вярвам.

Минават месеци. Всеки ден усещам как губя частица от себе си. Започвам да забравям коя бях преди – смелата Петя, която мечтаеше за собствено семейство и уютен дом. Сега съм сянка.

Една вечер Мария ме обвинява, че съм изгорила мусаката. „Ти никога няма да станеш истинска домакиня!“, крещи тя пред всички. Сълзите ми текат безконтролно. Иво стои до мен, но не казва нищо.

На следващия ден взимам решение – ще говоря с него открито. „Или намираме начин да се изнесем, или… аз си тръгвам.“ Очите му се пълнят със сълзи: „Петя… не мога без теб.“

Започваме да търсим квартира. Не е лесно – парите са малко, а работата несигурна. Но надеждата се връща в очите ми.

Последната сутрин в дома на Мария закусвам сама – тя дори не влиза в кухнята. Оставям ключа на масата и излизам с Иво. Навън вдишвам дълбоко – свободата мирише на дъжд и пролет.

Сега живеем в малък апартамент под наем. Не е луксозно, но е нашето място. Понякога още чувам гласа на Мария в съня си – строг и студен. Но вече знам коя съм.

Питам се: Колко жени още живеят в чужди домове и чужди правила? Кога ще намерим сили да кажем „стига“ и да потърсим своето щастие?