Когато любовта към внуците се превърне в бреме: Изповедта на една българска баба

– Мамо, ще можеш ли пак да вземеш децата утре? – гласът на сина ми Петър звучи уморено, но и някак безапелационно. Не чака отговор. Вече е решил.

Стоя до прозореца в малката си кухня в Люлин и гледам как дъждът се стича по стъклото. Чувствам се като това стъкло – прозрачно, невидимо, но винаги там, винаги на разположение. Внуците ми – Калина и Борис – са моят свят. Когато се роди Калина, плаках от щастие. Първото внуче! Сърцето ми се пръскаше от любов. Помагах с радост – сменях памперси, готвех супички, пеех приспивни песни. Но с времето нещата се промениха.

Снахата ми, Даниела, е млада и амбициозна жена. Работи като счетоводителка в голяма фирма и често остава до късно. Разбирам я – времената са трудни, парите не стигат. Но напоследък усещам, че за нея аз съм просто „бабата-детегледачка“. Не ме пита дали мога, дали имам сили. Просто ми оставя децата и изчезва. Дори не казва „благодаря“.

– Мамо, ще ги вземеш ли от градината? – Петър пак звъни.
– Петре, не знам дали ще мога… Имам болки в кръста, а и трябва да отида на лекар.
– Е, ще измислиш нещо! Знаеш, че нямаме друг избор.

Гласът му е твърд. Не търпи възражения. Сякаш съм длъжна. Сякаш съм безсмъртна.

Вечерта Калина ме пита:
– Бабо, защо си тъжна?
Погалвам я по косата и се усмихвам насила:
– Не съм тъжна, слънчице. Просто съм малко уморена.

Но тя усеща всичко. Децата усещат.

Понякога си спомням как беше едно време. Моята майка също ми помагаше, но никога не съм приемала това за даденост. Винаги ѝ благодарях, питах я дали има сили. А сега… Сега никой не ме пита нищо.

В неделя Даниела дойде да вземе децата. Беше нервна.
– Мария, Борис пак е настинал! Не сте ли го обличали добре?
– Даниела, беше топло вчера…
– Топло? На теб ти е топло! Той е дете!

Сълзите напират в очите ми, но ги преглъщам. Не искам да показвам слабост пред нея. След като си тръгват, сядам на дивана и се разплаквам като дете.

Вечерта звъни телефонът.
– Мамо, Даниела каза, че си го оставила да играе бос на терасата! Как може?
– Петре, само за пет минути беше… Искаше да види птиците.
– Моля те, по-внимателно другия път!

Чувствам се виновна за всичко. За всяка хрема, за всяка драскотина. А аз вече нямам сили. Болят ме ръцете, гърбът ми е схванат. Понякога забравям къде съм сложила ключовете или кога трябва да взема лекарствата си.

Съседката ми Иванка ме гледа със съжаление:
– Марийче, защо не им кажеш? Кажи им, че не можеш повече!
– Как да им кажа? Ще се обидят… Ще помислят, че не обичам внуците си.
– А ти себе си обичаш ли?

Този въпрос ме разтърсва. Себе си… Кога за последно съм мислила за себе си? Кога за последно съм излизала с приятелки? Кога съм чела книга или съм гледала любимия си сериал без да гледам часовника?

Една вечер Калина ме прегръща силно:
– Бабо, ти си най-добрата баба на света!
Сълзите ми пак потичат – този път от радост и болка едновременно.

На следващия ден Даниела пак закъснява да вземе децата.
– Мария, ще остана още малко на работа. Надявам се да не ти е проблем.
– Даниела… Аз утре имам изследвания в болницата…
– Ох, ще измислим нещо! – казва тя разсеяно и затваря телефона.

В този момент усещам как нещо в мен се чупи. Сякаш вече не съм човек, а просто функция – баба-детегледачка. Без чувства, без нужди.

Вечерта пиша бележка до себе си: „Мария, заслужаваш почивка.“

На следващия ден събирам смелост и казвам на Петър:
– Петре, трябва да поговорим сериозно. Обичам ви всички много, но вече не мога да се справям сама с всичко. Имам нужда от време за себе си. Моля ви, намерете друг начин поне няколко дни в седмицата.

Той ме гледа изненадано:
– Мамо… Не знаех, че ти е толкова тежко…
– Никой не ме попита досега…

Даниела мълчи дълго:
– Ще помислим какво да направим. Извинявай…

За първи път от години усещам лекота в гърдите си. Може би ще ме разберат. Може би ще започнат да ме виждат като човек, а не като даденост.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето пробива облаците над София. Чудя се: Колко още баби като мен мълчат и търпят? Колко още ще чакаме някой да ни попита: „Как си? Имаш ли нужда от почивка?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Ще намерите ли сили да кажете „стига“?