Не съм домашната помощничка на семейството: Денят, в който казах „Стига!“

– Габриела, защо още не си изчистила кухнята? – гласът на снаха ми, Мария, пронизваше въздуха като нож. Стоях с гърба към нея, ръцете ми трепереха над мивката, пълна с чинии. Беше вторник, а аз отново бях в апартамента на сина ми, за да „помагам“. Помощ ли беше това? Или просто бях станала тяхната безплатна домашна помощничка?

Винаги съм вярвала, че семейството е всичко. Родена съм в малко село до Пловдив, където майка ми ме учеше: „Дъще, жената държи дома.“ Когато се омъжих за Иван и се преместихме в София, носех тази мъдрост като икона. Години наред работех като учителка, отгледах двама сина и се грижих за всичко у дома. След пенсионирането си мислех, че ще имам време за себе си – да чета книги, да шия, да се виждам с приятелки. Но реалността беше друга.

Петър, по-големият ми син, се ожени за Мария преди три години. Млада, амбициозна жена – работи в банка, винаги е забързана. Когато се роди внучката ми Елица, Мария ме помоли да помагам. „Само докато свикнем“, каза тя. Но месеците станаха години. Всеки ден бях там – готвех, чистех, перях, гледах детето. Петър рядко се прибираше навреме. Мария все по-често повишаваше тон.

– Габриела, защо Елица още не е нахранена? – чувах я как роптае от спалнята.
– Тъкмо й приготвям пюрето – отвръщах тихо.
– Моля те, не забравяй да изгладиш ризите на Петър! – добавяше тя и затръшваше вратата.

Понякога се чувствах невидима. Вечер се прибирах у дома и плачех без глас. Иван ме гледаше с тревога:
– Габи, не си длъжна да търпиш това.
– А кой ще им помогне? – питах го аз. – Те са млади, имат нужда от мен.
– А ти? Ти имаш ли нужда от себе си?

Думите му ме боляха повече от всичко. Не знаех как да спра. Страхувах се – ако кажа „не“, ще ме намразят ли? Ще ми забранят ли да виждам Елица?

Един ден всичко се промени. Беше петък следобед. Бях изтощена – цяла седмица Елица беше болна, а Мария работеше до късно. Стоях на колене пред пералнята, когато чух как Мария говори по телефона в хола:
– Не знам какво бих правила без Габриела – тя върши всичко! Даже не й плащаме.

Сърцето ми се сви. Не й плащате? Аз съм майка ти по закон! Не съм ви слугиня! За първи път усетих гняв вместо вина.

Вечерта Мария се върна и веднага започна:
– Габриела, защо не си изчистила банята? И защо Елица пак е с мръсни дрехи?

Изправих се бавно. Ръцете ми трепереха, но този път не от умора.
– Мария – казах тихо, но твърдо – аз не съм ви домашната помощничка. Помагам ви, защото ви обичам, но не съм длъжна да върша всичко сама.

Тя ме изгледа изненадано:
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че от понеделник няма да идвам всеки ден. Ще идвате при мен, ако имате нужда от помощ – но аз също имам нужда от време за себе си.

В стаята настъпи тишина. Петър влезе и чу последните ми думи.
– Мамо…
– Петре, обичам ви всички – но вече не мога така. Не съм домакинята на вашето семейство.

Мария избухна:
– А кой ще гледа Елица? Аз работя! Ти си пенсионерка!
– Аз съм човек – отвърнах й спокойно. – Искам да живея живота си.

Тръгнах си онази вечер със свито сърце. Плаках цяла нощ. На следващия ден телефонът ми звъня безброй пъти – Петър ме молеше да размисля, Мария беше ядосана. Но аз не отстъпих.

Минаха седмици. В началото беше трудно – чувствах се виновна и самотна. Но после започнах да излизам с приятелки, записах се на курс по рисуване. За първи път от години усещах свобода.

Петър и Мария започнаха сами да се справят с домакинството и детето. Виждах Елица по-рядко, но времето ни заедно беше истинско и пълноценно.

Днес стоя пред огледалото и виждам нов човек. Човек, който е намерил сили да каже „стига“. Човек, който най-сетне уважава себе си.

Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на семейните очаквания? Кога ще разберем, че имаме право на собствен живот?