Домашното раждане на Надежда: История за независимост и загуба

„Не, не искам линейка! Ще се справя сама, чуваш ли ме, Мартине?“ Гласът ми трепереше, но в него имаше онази твърдост, която винаги ме е спасявала. Мартин стоеше до вратата, стиснал ръцете си така силно, че кокалчетата му побеляха. Очите му бяха пълни с тревога, но и с безпомощност – същата безпомощност, която го преследваше от години, откакто болестта го прикова към инвалидната количка.

В този момент болката ме разкъсваше отвътре. Бях на 38-ма седмица и contractions-ите вече бяха на по-малко от пет минути. Всичко беше подготвено – топлата вода, чистите кърпи, аптечката, дори музиката, която трябваше да ме успокои. Но сега, когато всичко започна наистина, страхът ме заля като студен душ.

„Надежда, моля те…“ – прошепна Мартин. „Моля те, нека се обадя на майка ти или на линейка…“

„Не! Ти знаеш защо го правя. Не мога да те оставя сам в болницата. Не мога да си позволя да съм далеч от теб, когато най-много ме имаш нужда.“

Той наведе глава. Знаех, че го боли не по-малко от мен. Откакто катастрофата го остави в количката, всичко в нашия живот беше борба – с институциите, с парите, с предразсъдъците на хората. Аз бях неговите ръце и крака. А сега трябваше да бъда и майка.

Решението да родя у дома не беше прищявка. Беше акт на независимост. Бях чела десетки статии, гледала клипове на други жени – силни, смели българки, които са се справили сами. Бях убедена, че мога.

Но никой не ти казва какво е усещането, когато болката те разкъсва и кръвта започне да тече повече от нормалното. Никой не ти казва какво е да видиш страха в очите на човека, когото обичаш най-много.

„Мартине… нещо не е наред…“ – прошепнах през зъби. Усетих как лицето ми пребледнява. Той се опита да стигне до мен, но количката му заседна в килима.

„Надежда! Дишай! Моля те…“

Започнах да губя съзнание. Всичко се размаза – гласове, светлини, спомени от детството ми в Пловдив, когато майка ми ме държеше за ръка и ми казваше: „Ти си силна, Наде.“

Когато се събудих, всичко беше тихо. Чувах само далечния вой на сирена и плача на Мартин. До мен лежеше малкото ми момиченце – неподвижно, без дъх.

Сълзите ми се стичаха по бузите без спиране. Не можех да повярвам. Всичко беше свършило за секунди. Лекарите пристигнаха твърде късно. Казаха ми думи, които не исках да чуя: „Тежка кръвозагуба… плодът не е оцелял…“

Майка ми дойде след часове – разплакана и гневна.

„Как можа? Защо не ни каза? Защо не поиска помощ?“

Не можех да отговоря. Вината ме задушаваше. Мартин не говореше с мен дни наред. Виждах как се обвинява и той – че не е могъл да помогне.

Седмици наред къщата ни беше тиха като гробница. Хората от блока шушукаха зад гърба ни: „Тая луда Надежда… сама си е виновна…“

Но никой не знаеше какво е да си жена в България – да носиш всичко на гърба си: работа, дом, болен мъж, очакванията на всички около теб. Никой не знаеше колко пъти съм искала просто някой да ме прегърне и да каже: „Ще се справим заедно.“

Една вечер Мартин проговори:

„Надежда… Прости ми… Аз… ако можех…“

Прегърнах го силно. Плакахме заедно дълго време.

Днес минаха две години оттогава. Все още усещам празнотата в себе си. Все още се питам дали постъпих правилно или просто бях твърде горда да поискам помощ.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя същия избор? Или щях да послушам майка си? Къде свършва смелостта и започва безразсъдството?

А вие как бихте постъпили? Колко струва независимостта ни като жени и майки в България?