Изоставен в началото: Невидимите битки на Иван

– Защо пак си счупил чашата, Иван? – гласът на леля Мария отекна из тесния коридор на апартамента в Люлин. Стоях с парче стъкло в ръка, а пръстите ми трепереха. Не беше нарочно. Никога не е нарочно, но сякаш всичко около мен се чупеше – чаши, играчки, приятелства, надежди.

Роден съм в една студена мартенска сутрин в болницата „Майчин дом“ в София. Майка ми – непозната жена с тъмни очи и тежък поглед – ме оставила там още преди да чуя гласа ѝ. Причината? Рядко генетично заболяване, което лекарите открили веднага след раждането – нещо, което караше кожата ми да бъде по-чувствителна, а ставите ми – по-слаби. Казали ѝ, че ще бъде трудно. Тя избрала по-лесното.

Първите ми спомени са от Дом „Св. Иван Рилски“. Мирисът на белина и супа от леща, плачът на други деца през нощта, и онова усещане, че никой не идва за теб. Всяка неделя гледах през прозореца как някое дете си тръгва с ново семейство. Аз оставах. Винаги оставах.

– Иванчо, ела тук! – извика ме веднъж леля Станка, възпитателката. – Имаш гости.

Сърцето ми подскочи. Може би този път… Може би това са моите родители? Влязох в стаята с надежда, но там стоеше една жена с папка и строг мъж до нея.

– Здравей, Иване. Аз съм социалният работник Даниела. Ще говорим малко за теб.

Така започнаха годините на премествания – от един дом в друг, от едно приемно семейство в следващото. Всяко семейство имаше свои правила, свои страхове. Някои ме гледаха със съжаление, други с досада. Никой не ме обичаше истински.

В училище бях „онзи от дома“. Децата ме отбягваха. „Не го пипай, ще се заразиш!“, шепнеха зад гърба ми. Учителката по математика веднъж ме попита пред целия клас:

– Иван, защо винаги си толкова разсеян? Не можеш ли да се съсредоточиш поне веднъж?

Как да ѝ обясня, че мислите ми са заети с въпроси: Коя е майка ми? Защо ме е оставила? Ще ме обикне ли някой някога?

На 12 години попаднах при семейство Георгиеви в Перник. Те имаха две свои деца – Петър и Мария. Петър беше на моята възраст, но никога не ме прие като брат. Веднъж го чух да казва на приятелите си:

– Той е само временно тук. Като му писне на майка ми да го гледа, ще го върнат.

Болеше ме повече от всяка болест. Вечерите прекарвах сам в стаята си, гледайки снимките на щастливи семейства по телевизията. Мечтаех някой ден и аз да бъда част от такава снимка.

С времето се научих да не очаквам нищо от никого. Започнах да пиша стихове в тетрадката си – единственото място, където можех да бъда себе си. Понякога си представях как майка ми чете тези стихове и плаче за мен.

На 16 години се разболях тежко – усложнение от заболяването ми. Лежах в болницата „Пирогов“, а около мен нямаше никого. Само една медицинска сестра, леля Катя, понякога ми носеше чай и се усмихваше:

– Дръж се, момче! Животът е тежък, но ти си още по-корав.

Тези думи ми дадоха сили да продължа.

След като навърших 18 години, трябваше да напусна системата. Социалните работници ми дадоха малък апартамент в „Дружба“, няколко ваучера за храна и списък с телефони за помощ. Останах сам сред четири стени и тишина.

Първите месеци бяха ад. Пари нямаше, работата беше трудна за намиране – кой ще наеме момче с болест и без опит? Опитах се да работя като касиер в супермаркет, но след две седмици ме уволниха – „не си достатъчно бърз“, казаха.

Една вечер седях на прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали някой някога ще ме потърси. Дали майка ми мисли за мен? Дали има други като мен?

Започнах да пиша истории онлайн – за живота в домовете, за болката от изоставянето, за мечтите на децата без родители. Един ден получих съобщение от момиче на име Елица:

– Иване, твоите думи ме разплакаха. И аз съм израснала без родители. Може ли да се видим?

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Говорихме с часове – за страха от самотата, за гнева към света, за надеждата въпреки всичко. За първи път някой ме разбираше истински.

С Елица станахме приятели, после нещо повече. Тя беше моят пристан в бурното море на живота.

Днес съм на 24 години. Работя като социален асистент – помагам на деца като мен да намерят пътя си. Все още търся майка си понякога в лицата на непознати жени по улицата. Понякога се питам: ако я срещна, ще мога ли да ѝ простя?

Животът ми започна с изоставяне, но не свършва с него. Всеки ден избирам да вярвам в доброто и да давам любов там, където най-много липсва.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости такова предателство? Или белезите остават завинаги?