„Просто исках парче торта, но реакцията на съпруга ми ме остави без думи“

Мария седеше на кухненската маса, загледана в наполовина изядената торта, която беше изпекла за шестия рожден ден на сина си Петър. Къщата най-накрая беше тиха след дългия ден на празненства и тя почувства рядък момент на спокойствие. Взе ножа и си отряза щедро парче, наслаждавайки се на мисълта да се поглези с нещо само за себе си.

Докато вдигаше вилицата към устата си, Георги влезе в кухнята. Погледът му веднага се спря на тортата. „Наистина ли мислиш, че ти трябва това?“ попита той с презрение в гласа.

Сърцето на Мария се сви. Тя очакваше с нетърпение това малко удоволствие през целия ден. „Това е само едно парче,“ отговори тя тихо, опитвайки се да запази тона си лек.

Георги поклати глава, изражението му стана по-сурово. „Оплакваш се от теглото си от месеци. Яденето на торта няма да помогне.“

Мария почувства познато стягане в стомаха си. Беше качила няколко килограма през годините, но между управлението на домакинството и грижите за децата, намирането на време за себе си беше почти невъзможно. Надяваше се Георги да разбере, но думите му я нараниха повече, отколкото искаше да признае.

„Знам, че съм качила малко килограми,“ каза тя тихо, „но годината беше трудна.“

Георги скръсти ръце, погледът му остана непреклонен. „Трябва да се грижиш по-добре за себе си. Не става въпрос само за теб вече; става въпрос за даване на добър пример за Иван и Петър.“

Мария бутна чинията настрана, апетитът й изчезна. Знаеше, че Георги е прав в някои отношения, но подходът му я караше да се чувства малка и недостойна. Винаги беше тази, която поставяше всички останали на първо място и сега изглеждаше, че дори малките й моменти на радост са подложени на критика.

Мълчанието между тях се проточи, тежко и неудобно. Мария искаше да намери правилните думи, за да накара Георги да разбере колко много се бори, но страхът от нов спор я държеше мълчалива.

Когато Георги напусна стаята, Мария остана сама с мислите си. Знаеше, че трябва да направи промени за здравето и благополучието си, но пътят изглеждаше плашещ без подкрепата на човека, който трябваше да бъде нейният партньор.

Тортата остана недокосната на масата, напомняйки за щастието, което изглеждаше недостижимо. Мария въздъхна и стана, решена да намери начин напред по своите собствени условия.