Горчивият вкус на любовта: Историята на една подценена съпруга

— Пак ли си сложила толкова много сол, Мария? — гласът на Петър проряза тишината на неделната вечеря като нож през мек хляб. Всички на масата замлъкнаха. Майка му, леля Сийка, дори малкият ни син Даниел спря да рови в чинията си. Усетих как бузите ми пламват, а ръцете ми се свиха в скута.

Петър е шеф-готвач в един от най-добрите ресторанти в София. Хората го боготворят заради таланта му, а аз… аз съм просто Мария — жена, която се опитва да държи семейството цяло и да приготвя вечеря след дълъг работен ден в счетоводната кантора. Но тази вечер, пред всички, той не пропусна да подчертае грешките ми.

— Мамо, вкусно е — прошепна Даниел и ме погледна с големите си кафяви очи. Усмихнах се насила и му погалих косата. Но думите на Петър вече бяха оставили горчив вкус в устата ми.

След като всички си тръгнаха, останахме сами в кухнята. Петър миеше чиниите, а аз стоях до прозореца и гледах към светлините на града.

— Защо трябваше да го кажеш пред всички? — попитах тихо.

Той въздъхна тежко.

— Мария, просто искам да се научиш да готвиш по-добре. Не е ли нормално?

— Не е нормално да ме унижаваш пред семейството си! — гласът ми трепереше. — Аз не съм твой ученик в кухнята!

Той замълча и продължи да търка една чиния, сякаш тя беше виновна за всичко.

В онази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за всички малки моменти, в които Петър беше пренебрегнал усилията ми — не само в кухнята, а и във всичко останало. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, когато ме гледаше така, сякаш съм най-важният човек на света. Кога се промени всичко?

На следващия ден на работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Елена забеляза и ме дръпна настрана.

— Мария, какво става? Изглеждаш като сянка на себе си.

Разказах ѝ всичко. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Знаеш ли, заслужаваш уважение. Не позволявай на никого — дори на мъжа си — да те кара да се чувстваш по-малко ценна.

Думите ѝ ме разтърсиха. Вечерта реших да поговоря с Петър сериозно.

— Петре, трябва да поговорим — казах му още щом прекрачи прага.

Той остави чантата си и ме погледна уморено.

— Добре, слушам те.

— Не мога повече така. Чувствам се невидима до теб. Все едно всичко, което правя, не е достатъчно добро. Не само готвенето ми — всичко! Кога спря да ме цениш?

Той замълча дълго. После седна до мен на дивана.

— Не съм искал да те нараня — каза тихо. — Просто… работата ми е целият ми живот. Свикнал съм всичко да е перфектно.

— А аз? Аз не съм ли част от живота ти? Не заслужавам ли поне малко признание?

В очите му проблесна вина.

— Прав си… Прости ми, Мария. Понякога забравям колко много значиш за мен.

Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах го, но усещах как между нас стои невидима стена от неизказани думи и стари рани.

В следващите дни Петър се опитваше да бъде по-внимателен. Похвали ме за мусаката, помогна с домашните на Даниел, дори ми донесе цветя без повод. Но вътре в мен остана страхът — страхът, че пак ще бъда подценена, че пак ще чуя онзи хладен тон пред хората.

Започнах да се питам: защо жените толкова често приемаме ролята на „домакиня“, която трябва да бъде благодарна за всяка троха внимание? Защо мъжете смятат, че професионалният им успех им дава право да ни съдят у дома?

Една вечер седнах пред компютъра и написах този разказ — не само за себе си, а за всички жени като мен. За тези, които се борят за уважение в собствения си дом.

Скъпи читатели, случвало ли ви се е да се почувствате невидими до човека, когото обичате? Как бихте постъпили на мое място? Може ли любовта да оцелее без уважение?